Выбрать главу

-    Няма ли да си пиете колата, госпожо? - осведоми се сервитьорът, потупвайки се с подноса по бедрото. - Не е ли хубава? Да не би нещо да не й е наред? Да ви донеса ли друга?

Жозефин вяло се усмихна и поклати глава.

Реши, че повече няма смисъл да чака. Ще се прибере и ще вечерят двете със Зое. Преди да излезе, остави студена вечеря на масата в кухнята: бяло пилешко месо, салата от зелен боб, парче сирене с плодове и бележка: „На кино съм с Лука, ще се прибера към десет вечерта. Ще те целуна за лека нощ, обичам те, красавице моя, любов моя, мама.“ Тя не обичаше да я оставя сама вечер, но Лука беше настоял да се срещнат. „Трябва да говоря с вас, Жозефин, много е важно.“ Жозефин сбърчи вежди. Точно това бяха думите му, тя беше забравила.

Звънна вкъщи. Предупреди Зое да я чака, ще вечерят заедно, и направи знак на сервитьора да й донесе сметката.

-    Оставих я под чинийката, госпожо. Май не изглеждате никак добре!

Остави щедър бакшиш и излезе от кафенето.

-    Ей, забравихте си пакета!

Тя се обърна и го видя да размахва колета на Антоан. Беше го оставила на стола. Ами ако наистина се окаже, че съм безсърдечен човек? Забравих останките от Антоан, предадох сестра си, изоставям дъщеря си, за да ходя на кино с любовника си, на какво ли още ще се окажа способна?

Тя пое пакета и го притисна до сърцето си под палтото.

-    Само исках да ви кажа, че... много ме кефи капелата ви! - подхвърли сервитьорът.

Тя усети как ушите й пламнаха.

Жозефин се оглеждаше за такси, но напразно. Беше уцелила най-неподходящия час. По това време хората се прибираха у дома или излизаха на вечеря в ресторант, на кино или на театър. Реши да се прибере пеша. Валеше ситен леден дъжд. Тя продължи да прегръща с две ръце пакета, който носеше все така под палтото си. Какво ли ще правя с него? Не искам да го държа в апартамента. Ако Зое попадне на него... Ще го занеса в мазето.

Беше тъмно. Авеню „Пол Думер“ беше съвършено безлюдно. Тя вървеше с бърза крачка покрай стената на гробището. Стигна до бензиностанцията. Светеха само витрините на магазините. Тя четеше имената на улиците, които излизаха на авенюто, и се опитваше да ги запомни. Улица „Шльозинг“, улица „Петрарка“, улица „Шефер“, улица „Дьо ла Тур“... Бяха й казали, че Бриджит Бардо родила сина си в тази красива кооперация на ъгъла на „Дьо ла Тур“. Била изкарала цялата си бременност затворена вкъщи, с дръпнати пердета на прозорците: фотографите били накацали по клоните на околните дървета, дебнели от балконите. Съседните апартаменти били наети на безбожно скъпи цени. Била затворничка в собствения си дом. Ако случайно си покажела носа навън, някаква вещица я преследвала чак до асансьора, заплашвайки да й избоде очите с вилица, наричала я мръсница. Горката жена, помисли Жозефин, ако това е отплатата за славата, по-добре е човек да си остане анонимен. След скандала, който Ортанс предизвика по телевизията, журналисти правиха опити да влязат в контакт с Жозефин, да я снимат. Тя замина в Лондон при Шърли, а оттам двете избягаха чак на остров Мустак, в голямата бяла къща на Шърли. След като се върна, смени жилището и така успя да запази анонимността си. Знаеха я по име, но в пресата не се появи нито една нейна снимка. Понякога, когато казваше името си Жозефин Кортес, произнасяйки буква по буква, се случваше някой да вдигне поглед към лицето й и да благодари за хубавия роман. Получаваше единствено мили и трогателни прояви на признателност. Никой не беше я заплашвал с вилица в ръка.

Там, където свършваше авеню „Пол Думер“, започваше авеню „Емил Ожие“. Тя живееше малко по-нататък, в градините на Ранлаг. Някакъв мъж се упражняваше, ритмично се набираше на клон и се спускаше. Елегантен мъж с бял шлифер. Представляваше комична гледка, толкова шик, как се спуска и вдига на клона със силата на ръцете си. Не виждаше лицето му, той беше с гръб към нея.

Беше подходящо начало на роман. Някакъв мъж, вкопчен в клон на дърво. Нощта щеше да е непрогледна също като тази. Той щеше да носи белия си шлифер и след всяко усилие да брои набиранията и спусканията. Забързани към дома, жените щяха да се обръщат и да го проследяват с очи. Дали щеше да се обеси, или щеше да скочи върху някой минувач? Тласнат от отчаяние човек или убиец? Това щеше да е началото на разказа. Вярваше, че животът ще й дава идеи, ще й праща знаци, ще й набелязва подробности, които да й помагат да съчинява историите си. Така написа първата книга. Отворила широко очи за околния свят, наострила слух, непрекъснато заета да наблюдава, да дебне. Това е рецептата за вечна младост. Остаряваме, ако се затворим в себе си, ако отказваме да виждаме, да чуваме, да дишаме. Често животът и писането вървят ръка за ръка.