Добрите му намерения за пореден път се провалят, но по вина на други хора. Развратният венециански комарджия Премислас Занович пристига във Флоренция със съучастника си Алвиси Дзено. И двамата търсят богат наивник. Те го намират в лицето на лорд Линкълн, синът на херцог Нюкасъл. Занович убеждава любовницата на Линкълн да се включи в заговора, завежда англичанина на игралните маси и го изиграва с дванайсет хиляди гвинеи (почти 900 хиляди английски лири). Измамата на Занович е разкрита. Той и Дзено са изгонени от града, но същата участ сполетява и Казанова, и приятеля му граф Томасо Медини, познат комарджия от няколко години, който също е заподозрян. И двамата са напълно невинни. Джакомо лъже на карти, но такъв организиран обир на нищо неподозираща жертва съвсем не е в неговия в стил.
Той заминава за Болоня, където е сравнително евтино, където се надява да се отдаде на интелектуални занимания. Но Казанова е все така пристрастен към удоволствията и има нещастието да срещне един свещеник, който го запознава с твърде много танцьорки и актриси, за да устои на изкушението. Разстроен от това и от поредица дребни недоразумения, Казанова крои планове отново да отиде в Полша и в Русия, но накрая решава да тръгне за Триест, откъдето пътят до Венеция е кратък, ако успее да получи разрешение да се върне. Той обича родния си град и никога не се отказва от възможността един ден пак да се засели там.
Но Венецианската инквизиция не го изпуска от поглед. С упоритостта на несменяеми държавни служители шпионите на Светата инквизиция никога не забравят имена, пък и Казанова е прочут не само с простъпките си срещу религията, но и с това, че е единственият човек, избягал от „Оловните стени“.
Той спира за малко в Анкона и един от шпионите на Инквизицията докладва за пристигането му (12 октомври 1772). Дж. М. Бендиера пише на господаря си, че Казанова е видян в града, но смята скоро да замине за Триест и после за Германия. Бендиера оставя едно от малкото физически описания на Джакомо. „Той е най-много на четирийсет години216, висок, с хубава и жизнена външност, мургава кожа и живи очи. Носи къса кестенява перука. Казаха ми, че е смел и надменен, но умее да разговаря и е остроумен и начетен.“
Казанова престоява в Анкона достатъчно дълго, за да преживее изпълнена със страст авантюра с дъщерята на хазяина си евреин, след което, на 15 ноември, пристига в Триест. И там наистина се залавя за работа. Той довършва книгата си за историята на Полша — Istoria della turbolenze della Polonia, произведение, върху което с прекъсвания работи след посещението си във Варшава, и участва в написването на комедията La Forza della vera Amicizia, представена през юли 1773 г. в Триест. Джакомо написва няколко стихотворения и либрето на кантата. Освен това непрекъснато се опитва да получи благосклонността на венецианските власти чрез граф Адолф фон Вагенсперг, губернатора, на който предава секретна информация от австрийското правителство на властите във Венеция. За това получава сума, равностойна на 335 английски лири месечно, както и допълнителни възнаграждения. През септември 1774 г. дългоочакваният документ пристига и благодарение на доброто си поведение на 14-и същия месец Казанова се връща в родния си град.
Спомените на Казанова внезапно свършват дотук, по средата на разказ за балерина на име Ирена, която той познава от Генуа. Джакомо едва ли е искал да прекъсне почти по средата на изречението, но е възможно и да не е желаел да продължи. Той споделя с приятел, че вероятно ще сложи край на историята си през 70-те години на XVIII век, защото на четирийсетгодишна възраст може да пише само за отслабващата си енергия и обземащата го меланхолия. От известно време той чувства, че сексуалното му влечение намалява. Голяма част от живота му е изпълнена с любовни приключения и сексуалната немощ го натъжава, както вероятно се случва с повечето мъже на тази възраст. Но също така е вярно, че и животът му става много по-скучен без авантюрите през изминалите четирийсет години. Казанова е свикнал толкова много с разнообразието, пътешествията и пъстрия калейдоскоп от места и лица, че би било изненадващо, ако принудителното бездействие не сломи духа му.
Посрещането му във Венеция е по-радушно, отколкото очаква. Канят го на вечеря самите инквизитори, които искат да чуят лично от него как е избягал от „Оловните стени“. Интересът към това приключение надделява над неодобрението им към бягството му, очаровало цяла Европа. Казанова посещава всичките си стари приятели и любовници — К. Ч., Марколина, Кристина и съпруга й. Вече покойният му покровител сенаторът Брагадино не му завещава нищо. Марко Барбаро също е мъртъв, но му оставя 144 солида месечна издръжка. Дандоло още е жив и Джакомо взима назаем пари и от него. Доходът му е далеч по-скромен от онзи, с който е свикнал да живее, и Казанова не вижда начин да го увеличи. Преводът на „Илиада“ е одобрен, но привлича интереса само на 339 абонати и публикуването му спира след издаването на три тома.
216
А. Baschet, Les Archives de Venise (Paris, 1870), p. 641; превод Childs, Casanova, p. 265. Всъщност тогава Казанова е на четирийсет и седем години. — Бел. а.