Дори в най-тежките моменти той едва ли си е представял, че го очаква толкова скучно, досадно, болезнено и отегчително последно десетилетие. Неизвестно защо (вероятно заради интелектуалното превъзходство на Казанова над останалите) повечето обитатели на замъка в Дукс го ненавиждат, включително майордомът на графа, Филдкирхнер, и помощникът му Видерхолт, които много му завиждат. Приятелят му принц Шарл дьо Лин оставя тъжен спомен222 за положението, в което се намира. Каквото и да поиска Казанова, храна или напитка, те се бавят с часове. Всъщност готвачът често отказва да му сервира, а когато го прави, се погрижва храната да е твърде гореща. Конярят му дава само куци и изтощени коне. Подстрекават кучетата да лаят пред спалнята му цяла нощ. Някъде наблизо непрекъснато звучи ловджийски рог с особено дразнещ тон. Свещеникът непрекъснато го укорява заради сторените грехове. Филдкирхнер скъсва портрета му от книга, залепва го на стената на тоалетната и го изцапва с изпражнения. Графът дава на свой приятел книга от библиотеката, без дори да го попита. Всички в замъка постоянно му се подиграват заради строгите му маниери и старомодните му дрехи.
Джакомо очевидно е много нещастен. Дните му на флиртуване свършват. Младата Ана Клер, дъщерята на пазача, го обвинява, че е забременяла от него, но накрая друг мъж си признава, че го е направил. Повечето слугини са недостойни за ухажването му, макар че една застаряваща, грозна готвачка, която графът наема за кратко, става доста търсена и заразява трима слуги с гонорея. Сексуалният живот на Казанова приключва и жизнената, всепоглъщаща част от съществуването му оставя голяма празнота, която може да запълни единствено с подробните описания в „Спомени“.
От време на време Казанова бяга от замъка. През 1787 г. той отива в Прага, където се крие една от най-интересните загадки в по-късния му живот. По това време там е старият му приятел Да Понте, който следващите поколения помнят като автор на либретото на „Дон Жуан“ от Моцарт. Предполага се, че Казанова му е помагал в подготовката на последното действие. Тази версия произлиза от бележки на пражкия историк Г. А. Майснер, събрани и публикувани от внука му Алфред. Там се разказва сега известната история как на 27 октомври 1787 г., в нощта преди генералната репетиция, Моцарт завършва операта, но без увертюра, и е заключен в стаята си в Прага, докато я напише. Майснер твърди, че точно тогава Казанова е бил в града. Всъщност Джакомо е повикан във Виена преди 27-и, макар че със сигурност на 25-и е в Прага и работи с Да Понте върху либретото на последното действие, а може би му предоставя свои бележки. Сред документите му са намерени два листа, изписани с неговия почерк, в които е набелязана ситуацията във второто действие на операта, след като Дон Жуан е изпратен в ада от Командора.
Никога няма да разберем колко (или дали изобщо) Казанова е допринесъл за шедьовъра223, но е имал необходимите качества да го направи. Той непрекъснато пише стихове, има опит в създаването на първата френска оратория (написва текста, който по-късно е преведен от абат Воасенон по музика на Мондовил), пиесите му са поставени в Дрезден, Генуа и Триест, а в Мадрид написва либрето за опера. Героят Дон Жуан сигурно му харесва, макар да е много по-груб, жесток и пресметлив. Известната ария на Лепорело от първо действие може да се отнася и за него, защото Казанова също омайва с чара си „селянки, слугини, градски дами, графини, баронеси, маркизи и принцеси — жени от всяка класа, с всякакви форми и на различна възраст… Не го интересува богатството, красотата или грозотата — стига тя да носи пола, знаете точно какво ще направи той!“224
През следващите години Да Понте поддържа връзка с приятеля си. Пет години след премиерата на „Дон Жуан“ той и съпругата му посещават Казанова. Мадам Да Понте го вижда за пръв път и е възхитена от чара, остроумието и жизнеността на възрастния мъж. Страстите затихват и Казанова вероятно се смята за непривлекателен, но явно не е така. Двамата си разменят писма, изпълнени с приятелски закачки и взаимно възхищение.
„Спомени“ не е единственото, нито първото литературно произведение, което Казанова написва в Дукс. След смъртта си той оставя огромен куп ръкописи. Някои са издадени, но повечето остават в библиотеката. Сред публикациите е филипика срещу Калиостро, Soliloque d’un penseur, с която Казанова се надява да спечели симпатиите на императора Йосиф II, осъждайки нечестните приключения. Творбата излиза през 1786 и следващата година е последвана от Histoire de ma fuite — разказ за бягството му от „Оловните стени“. Казанова се надява да извлече полза още веднъж с историята, заинтригувала цяла Европа. За съжаление разказът не се продава толкова добре, колкото той очаква. Повечето хора вече са го чували.
223
Вж. Paul Nettl, Casanova and Don Giovanni, Saturday Review, New York, 28 January 1956. — Бел.а.