Казанова наистина се заразява от мадам Ф., но за щастие, не е нищо опасно. Мадам Дюбоа се заема с лечението му и той й разказва любовните си авантюри и то така подробно, че макар да не могат да се любят заради болестта му, двамата се задоволяват както могат. На Джакомо му се струва, че се влюбва в икономката си, и това е добре дошло, защото отношенията му с Мари явно няма да стигнат доникъде. В един последен разговор тя признава, че съвсем не е поласкана от факта, че Казанова може, дори в тъмнината, да я сбърка с четирийсетгодишна жена с увиснала плът и лош дъх. Казанова не съжалява особено. Той напуска Золотурн заедно с мадам Дюбоа и заминава за в Берн. Там икономката му става любовница.
Джакомо посещава известните бани в Берн. В продължение на повече от триста столетия обществените бани в Европа са място за проституция, а баните Мате до река Ар са прочути сред пътешествениците.131 Трийсет-четирийсет „кабинки“ се обслужват от момичета. Казанова си избира едно от тях и плаща сравнително дребна сума, възлизаща на около десет английски лири. Девойката се съблича, влиза в банята с него и го изкъпва („без да й позволя“132) — явно неискрено пише Казанова. Той не е очарован от правилата, които правят всичко твърде очевидно. Без кокетиране, постепенно разсъбличане и тръпката от прелъстяването Джакомо остава равнодушен. Затова изпива чаша кафе, момичето му помага да се облече и той се връща в стаята си чист, но незадоволен.
Казанова разказва за случилото се на мадам Дюбоа. Тя не може да повярва, че той е останал безучастен към подобна ситуация, и изразява желание да посети баните. Мадам Дюбоа облича бричовете му и взима връхната дреха на Ледок и макар да личи, че е жена, служителят в баните флегматично ги пита дали искат кабинка за двама или за четирима. Те наемат същото момиче, а мадам Дюбоа (малкото й име е неизвестно) избира друго. Най-после Джакомо е щастлив, че я държи в обятията си, докато двете девойки се отдават на лесбийство и това му напомня за авантюрата с Катерина и М. М. във Венеция. Икономката е изумена от това, което вижда, и казва, че не е чувала за подобно нещо. Независимо обаче дали гледката й въздейства, или не, тя определено възбужда Казанова.
Така или иначе, мадам Дюбоа вече му е любовница и скоро демонстрира, че отлично познава неговите склонности. След няколко дни тя с радост се впуска в любовни игрички с тринайсетгодишната дъщеря на своя позната, а Джакомо се наслаждава и на двете.133 Той е убеден, че никой не го е разбирал по-добре от нея и започва да чувства, че мадам Дюбоа може би е неговата „избраница…“. Тя е „съвършена любовница и ме прави напълно щастлив“.134
Междувременно от Золотурн пристига писмо от Лебел, майордомът на Шавини, който иска ръката на мадам Дюбоа. Той е отличен кандидат, но тя обича Казанова и се надява, че любовта й е споделена. Мадам Дюбоа заявява, че не я интересува дали Джакомо ще се ожени за нея, но е решена да откаже на Лебел.
Казанова се колебае и пише на Шавини, като го моли за съвет. Той обича мадам Дюбоа, но тъй като познава характера си, съзнава, че животът й с Лебел ще я направи по-щастлива. Посланикът му отговаря с писмо от четири страници и го съветва не само да се съгласи с този брак, но и да убеди любовницата си да приеме, както и да осъзнае, че след време всеки брак се превръща в приятелство и че той няма да бъде способен на вярност. Мадам Дюбоа се противи, но се съгласява да посети майка си в Лозана, а Казанова й обещава по-късно да отиде при нея. След няколко дни той напуска Берн и заминава за Муртен, а после за Рош, където се отбива при поета и ботаника Албрехт фон Халер135. Бернар дьо Муралт, съдия, с когото се запознава в Берн, му е дал препоръчително писмо, в което хвали способностите му на „магьосник“, чиито главни интереси са химията и естествознанието.
133
Това е още един пример за безнравствеността на онези времена; момичето явно знае какво става и мадам Дюбоа не се противи. Всъщност тя предлага, след като Казанова й е показал „как се прави онази работа“, да посвети и момичето. А мадам Дюбоа е интелигентна, макар и недостатъчно изискана, и съвсем не е развратница. Ето защо не трябва да съдим за някогашния морал и поведение на хората по нашите. — Бел.а.