Преди да напусне Марсилия, Казанова с радост присъства на сватбата на мадмоазел Крозен. Междувременно Марколина (на която е дал 460 луи) се запознава с богат търговец на вино, който иска да се ожени за нея. Джакомо е много доволен, защото благодарение на него всички са много по-богати, отколкото са били, когато се е запознал с тях, и в крайна сметка той е сторил повече добрини, отколкото злини.170 Но Марколина твърдо отказва на търговеца на вино. Тя настоява да остане с Казанова, докато й нареди да се върне във Венеция и не желае да се омъжи за друг. Затова той я взима със себе си в Авиньон. Пътуването е скучно, с изключение на това, че каретата се строшава на един кръстопът близо до Кроа д’Ор, пред Екс, и двамата се възползват от гостоприемството на овдовяла аристократка, живееща в замък наблизо. Жената е много загадъчна, извинява се, че е навехнала глезена си и си ляга, като през цялото време крие лицето си от Джакомо. Но явно харесва Марколина и я поканва в леглото си за любовна нощ. Казанова стига до заключението, че жените от провинцията винаги са се славели с лесбийските си наклонности.
Това, разбира се, е нелепо, защото Марколина с удоволствие се люби и с мъже, и с жени. Той я разпитва подробно и тя признава, че е имала над четиристотин „приятелки“ през последните десет години, след като е открила удоволствията на секса. Марколина разпознава „паролата с фустата“, знак, че някоя жена иска да прави любов с нея (изглежда, това е френска целувка), и не вижда нищо лошо да се отдаде на тази наслада. Първото й преживяване с мъж (изповедника й в местната църква) е интересно, но не особено съблазнително. Но сексът с Казанова е съвсем друго нещо. Макар любовта с жени да е приятна и понякога доходна (тя му показва пръстен на стойност триста луи, подарен й от графинята), Марколина е напълно щастлива с Джакомо и се надява да я заведе в Англия, където има чичо, слуга на венецианския посланик.171 Идеята му допада. Макар да няма намерение да се жени, той още не е готов да се откаже от нея.
В Авиньон тя изважда писмо, което графинята я е помолила да даде на Казанова. Той го отваря. В плика има празен лист хартия с подпис: „Анриета“. Загадъчната жена е бившата му любовница, която за последен път е видял в хотел „Дьо Балисез“ в Женева. Джакомо е прекарал нощта в къщата й, но тя не е пожелала да види лицето й. Казанова е озадачен и нещастен, че не е могъл да размени нито дума с нея. Причината за нейното решение не е ясна. Може би е остаряла през годините. Във всеки случай те повече не се срещат, макар че Анриета го вижда още веднъж, без Казанова да я познае.
В Лион мадам Д’Урфе с нетърпение очаква Джакомо. Той построява няколко пирамиди, за да я увери, че всичко ще бъде наред, и тя трябва незабавно да замине за Париж. Но когато се обажда на Йосиф Боно, банкерът има лоша новина за него. Той го уведомява, че минавайки през Лион на път за Лондон, Гаетано го запознава с Пасано, който заявява, че е отровен от Казанова, и иска да го разобличи публично като „най-големият измамник на земята… разорил мадам Д’Урфе с богохулствените си лъжи… магьосник, фалшификатор, крадец, шпионин, предател, лъжец на карти, клеветник, имитатор на почерци и накратко, най-лошият човек.“172
Казанова решава да не обръща внимание на това, но Боно го уверява, че подобни обвинения могат да му причинят много неприятности и да доведат до криминално разследване. Той успява да намери адвоката, който се подготвя да представлява Пасано, прочита обвиненията и установява, че са точни. Но въпреки това подава оплакване срещу Пасано в местния съд и чака да види как ще се развият събитията. На следващия ден го посещава адвокатът на Пасано. Клиентът му смятал, че е отровен и умира. Адвокатът представя няколко доказателства срещу Казанова, сред които няколко луидора — по-меки, отколкото трябва, и очевидно фалшиви173 — и писмо от Гаетано, потвърждаващо обвиненията. Но срещу хиляда луи (над 71 000 английски лири) е готов да ги оттегли.
Боно действа като посредник и отхвърля предложението от името на Казанова. Пасано, който сигурно е отчаян, сериозно болен и без пукнат грош, се съгласява да оттегли обвиненията си срещу сто луи. Казанова не се съгласява. Честта изисква клеветите да бъдат публично отречени (фактът, че са истина, не означава нищо за него). Боно е по-разумен и се опитва да го убеди, че сто луи са нищо в сравнение с позора, който би му донесло дело в съда. Но приятелят му държи на своето. Два дни по-късно Боно казва на Казанова, че Пасано е напуснал града, след като е оттеглил всичките си обвинения. Оказва се, че банкерът му е платил сумата. Казанова е свободен да замине за Париж.
171
Всъщност в Лондон няма венециански посланик, а само представител. Вж. Бележката по-долу. — Бел.а.
173
Обичайна, но незаконна практика е да се отрязват парченца злато от края на монетите и да се претопяват за лична изгода. — Бел.а.