Но дори да грешах, исках предателят да си мисли, че така възприемам нещата. Опитвах се да му дам възможност за изход.
— Но в момента всичко това е без значение — продължих. — Важното е да спрем вируса, преди да се е задействал и да причини невъобразими вреди. Затова ще направя стъпка, която не съм вярвал, че ще предприема.
Не можех да повярвам, че ще го направя, но нямах избор.
— Който и да си, ако се разкриеш и ми помогнеш да спра вируса, ще получиш опрощение за всичките си престъпления.
Оглеждах лицата на шестимата, докато изричах думите, но екраните бяха твърде малки, за да забележа някаква особена реакция.
— Който и да си, другите петима са свидетели на думите ми. Ще ти простя всичките престъпления, ако сътрудничиш, ако ми помогнеш да спрем вируса и ми кажеш кой го е поръчал. И ще засекретя информацията. Ще подадеш оставка от поста си, незабавно ще напуснеш страната и никога няма да се върнеш. Никой няма да знае защо си заминал. Никой няма да разбере какво си направил. Ако си получил пари от враговете ни, задръж ги. Ще напуснеш страната и няма да можеш да се върнеш никога повече. Но ще бъдеш свободен. А това е много повече, отколкото заслужаваш. Ако сега не си признаеш, знай, че няма да се измъкнеш. Няма да се откажа, докато не разбера кой е отговорен. Ще бъдеш разследван и обвинен в толкова много престъпления, че не мога да ги изброя. А едно от тях ще бъде предателство срещу Съединените щати. Чака те смъртна присъда.
Поех дъх.
— Това е — казах. — Можеш да избереш свободата и вероятно богатството, с гарантирано пълно засекретяване на деянията ти. Или да бъдеш запомнен като Етел и Юлиус Розенберг[16] или Робърт Хансън[17] на своето поколение. По-лесно решение не си взимал. Предложението изтича след трийсет минути или ако вирусът се задейства преди това. Помисли добре.
Изключих връзката и излязох от стаята.
ГЛАВА 90
Бях в кухнята, гледах към задния двор и гората. Навън бързо се смрачаваше. Оставаше около час до залеза и слънцето се спускаше зад дърветата. Съботата изтичаше след пет часа.
И бяха изминали единайсет минути и трийсет секунди, откакто отправих предложението си пред моя кръг от шестима.
Ноя Барам се приближи зад мен. Улови ме за ръка, обви я с тънките си деликатни пръсти.
— Исках нов дух за страната си — казах. — Исках да се сближим помежду си. Да почувстваме, че всички сме едно цяло. Или поне да направя така, че да вървим в тази посока. Мислех си, че мога. Наистина си мислех, че мога да го постигна.
— И все още можеш — увери ме тя.
— Ще е цяло чудо да останем живи — казах. — И да не се избием за парче хляб или туба бензин.
Страната ни щеше да го преодолее. Убеден бях. Но щяхме да се върнем много назад. Щяхме да понесем огромно страдание.
— Какво пропускам, Ноя? — попитах. — Какво трябва да направя, а не правя?
Въздишката й беше продължителна.
— Готов ли си да мобилизираш всички действащи и запасни военни, ако е необходимо да се опази редът?
— Да.
— В безопасност ли са останалите от управлението?
— Да.
— Подготвил ли си спешни мерки за стабилизирането на пазарите?
— Планът вече е съставен — отговорих. — Ноя, аз говоря за онова, което не правя, за да спра случващото се.
— Какво правиш, когато знаеш, че идва враг и не можеш да го спреш? — обърна се тя към мен. — В историята има много световни водачи, които с радост биха научили отговора на този въпрос.
— Считай ме за един от тях.
Тя ме погледна.
— Какво направи в Ирак, когато самолетът ти беше свален?
Всъщност беше хеликоптер — „Блек Хоук“, излязъл за издирването и спасяването на пилот на Ф-16, паднал близо до Басра. От момента, в който иракската ракета земя-въздух удари опашката, до момента, в който машината се спусна в спирала към земята, имаше не повече от пет-десет секунди.
Свих рамене.
— Молех се за себе си и за отряда си и си казвах, че няма да издам никаква информация.
Това е обичайната ми версия. Само Рейчъл и Дани знаеха истината.
По някакъв начин съм бил изхвърлен от падащата машина. Спомням си мъгляво как стомахът ми се бунтуваше от въртенето, как се давех от дима и миризмата. След това пясъкът в пустинята пое тежкото падане на изкривеното ми тяло, но все пак останах без дъх.
Пясък в очите, пясък в устата. Не можех да се движа. Не можех да виждам. Но можех да чувам. Към мен се приближаваха развълнуваните викове на войниците от Републиканската гвардия, крещяха на родния си език, гласовете им ставаха все по-силни.
16
Съпрузите Розенберг са екзекутирани през 1953 г. по обвинение, че са предавали свързана информация за атомната бомба на СССР. — Бел. прев.
17
Робърт Хансън е високопоставен служител на ФБР, който през 2001 г. е разкрит като шпионин първоначално на СССР, след това на Русия. През 2002 г. получава доживотна присъда. — Бел. прев.