Мемориалът на Линкълн с неговите гръцки колони и внушителна мраморна статуя, издигната над привидно безкрайно стълбище, беше неуместно величествен, по-подходящ за божество, отколкото за президент, почитан заради своята скромност. Но това противоречие беше изначално американско, типично за страна, изградена върху идеята за свободата и правата на личността, които обаче спокойно погазваше в чужбина.
Тези й мисли бяха просто наблюдения; не се интересуваше от геополитиката. И намираше за еднакво величествени както страната, така и този мемориал — колкото и ирония да имаше в него.
Водата в езерото блещукаше на късното утринно слънце. Мемориалите на ветераните, особено този от войната в Корея, неочаквано я трогнаха.
Вече беше посетила любимата си забележителност — „Фордс Тиътър“, мястото на най-дръзкото покушение над президент в историята на американската нация.
Навън светлината беше достатъчно силна, за да присвиеш очи, това оправдаваше огромните й слънчеви очила. За всеки случай, беше окачила фотоапарат на шията си и прилежно снимаше често и наред — Паметника на Вашингтон, на Ейбрахам Линкълн и Франклин Делано Рузвелт и Елинор Рузвелт, надписите на паметниците на ветераните, — за да обясни, в случай че разследват как Исабела Меркадо, името в паспорта й, е прекарала деня си.
В слушалките й сега се чуваха скръбните вопли на хора и танцуващите цигулки от „Йоханес Пасион“, драматичния сблъсък между Пилат, Христос и тълпата.
Weg, Weg mit dem, kreuzige ihn![6]
Притвори очи, както често правеше, и се потопи в музиката, представи си как седи в църквата „Свети Николай“ в Лайпциг по време на първото изпълнение на произведението през 1724 година, и се замисли как ли се е чувствал композиторът, докато е слушал творбата си да оживява, докато е наблюдавал как красотата й облива вярващите.
Родила се беше в грешния век.
Отвори очи и на пейка срещу себе си видя жена да кърми детето си. Потръпна. Махна слушалките и се загледа в нея, наблюдаваше как бебето се храни от майка си, а на лицето на жената имаше нежна усмивка. Това, знаеше Бах, имат предвид хората, когато казват „обич“.
Помнеше какво е обич. Помнеше майка си, по-скоро помнеше чувство, което свързваше с нея, отколкото някакъв образ, макар образът да беше съхранен благодарение на двете снимки, с които беше успяла да избяга. Помнеше по-ясно брат си, въпреки че трудно извикваше в мислите си друго освен намръщеното му лице и омразата в погледа му от последния път, когато се видяха. Сега имаше съпруга и две дъщери. Щастлив беше, така мислеше тя. Обичаха го, поне така се надяваше.
Лапна нов джинджифилов бонбон и спря такси.
Каза адреса, вероятно звучеше като туристка, но това й беше само от полза.
Потисна гаденето, предизвикано от тежката миризма и друсането в таксито. Постави слушалките, за да попречи на приказливия шофьор от африкански произход да я заговори. Плати в брой и вдишваше и издишваше свежия въздух няколко мига преди да влезе в ресторанта.
Пъб, така го наричаха, заведение, където се сервираха всякакви заклани животни на огромни подноси с различни печени зеленчуци. Поканиха я с ОПИТАЙТЕ НАШИТЕ НАЧОС! — които, доколкото можеше да прецени, се състояха от пържени тортили и топено сирене, малко зеленчуци за цвят и пак месо от други заклани животни.
Не ядеше животни. Не би убила животно. Животните не бяха сторили каквото и да било, за да заслужат подобна участ.
Настани се на стол с лице към прозореца в частта, предназначена за клиенти, дошли да се хранят сами. Мястото й гледаше към улицата, огромни коли се редяха пред светофара, на билбордове се въртяха реклами за бира и заведения за бързо хранене, за „заеми за закупуване на кола“, магазини за дрехи и кина. Улиците гъмжаха от народ. Ресторантът обаче още беше полупразен; нямаше и единайсет сутринта, така че пикът за обяд, както го наричаха, все още не беше настъпил. Менюто почти не предлагаше храна, която стомахът й да понесе. Поръча безалкохолно и супа и зачака.
В небето се бяха появили облаци с цвят на пепел. Според вестника вероятността да вали беше трийсет процента. Което означаваше седемдесет процента вероятност за нея да изпълни задачата си още тази вечер.
До нея, на стола от лявата й страна, се настани мъж. Не го погледна. Без да извръща лице, очите й почти недоловимо се втренчиха в плота, очакваше да се появи кръстословицата.