Миналия понеделник малко след обяд позвъниха на личния ми мобилен. С Каролин си приготвяхме сандвичи с пуешко в кухнята. Вече знаехме, че над нас е надвиснала опасност. Не бяхме наясно с мащаба на заплахата. Нямахме представа как да я спрем. Мисията ни в Алжир вече се беше провалила по зрелищен начин и цял свят разбра за провала. Сулиман Синдурук остана на свобода. Целият ми екип по национална сигурност беше призован да свидетелства на следващия ден, вторник, пред комисията.
Но когато оставих сандвича си и отговорих на позвъняването, заварило ме в кухнята, всичко се промени. Динамиката на събитията се ускори. За първи път имах искра надежда. Но и бях изплашен като никога досега.
— Пет следобед източно време, петък, единайсети май — казаха ми по телефона.
И с наближаването на петък, единайсети май, пет следобед, вече не мислех за седемте невинни деца в Йемен, които бяха загинали под купища пепел и отломки заради взетото от мен решение.
Сега се чудех какво, по дяволите, ще се случи в нашата страна и как най-добре да се справя с опасността.
— Къде е тя? — промърморих.
— Все още няма пет, сър. Ще се появи.
— Не съм сигурен — отговорих, докато крачех. — Не може да си сигурен. Обади се.
Преди да успее, телефонът й иззвъня. Каролин отговори.
— Да, Алекс… тя, добре… сама ли е?… Да, добре, направи необходимото… да, но побързай.
Свали телефона и ме погледна.
— Тук е, сър. Претърсват я.
Загледах се през прозореца към навъсеното небе, всеки момент щеше да завали.
— Какво ли ще ни каже, Кари?
— Де да знаех, сър. Ще гледам на мониторите.
Според дадените ми указания трябваше да се срещна с нея насаме, никакви изключения не се допускаха. Затова щях да съм сам — физически — в Овалния кабинет, заедно с моята гостенка. Но Каролин трябваше да наблюдава на екран от зала „Рузвелт“.
Не ме свърташе, не знаех къде да дяна ръцете си. Стомахът ми свирепо се бунтуваше.
— Боже, не съм бил така нервен от… — не довърших. — Толкова нервен никога не съм бил.
— Не ви личи, сър.
Кимнах.
— И на теб.
Каролин никога не показваше слабост. Не й беше в стила. И сега това нейно качество ми подейства успокояващо, защото само на нея можех да разчитам.
Тя бе единственият човек в правителството на САЩ освен мен, който знаеше за срещата.
Каролин излезе. Застанах при бюрото си и зачаках Джоан да отвори вратата и да въведе посетителката.
Минаващите минути ми се сториха цяла вечност, часовникът едва-едва се движеше. Накрая Джоан отвори вратата.
— Господин президент — каза тя.
Кимнах. Започваше се.
— Покани я — казах.
ГЛАВА 13
Момичето влезе, носеше работни ботуши, скъсани джинси и сива тениска с дълги ръкави и надпис ПРИНСТЪН. Беше кожа и кости, с дълга шия, изпъкнали скули и тесни, раздалечени очи, които говореха за източноевропейски произход. Косата й беше подстригана според мода, която никога нямаше да разбера — от дясната й страна я носеше по войнишки късо, а от другата стигаше до костеливите й рамене. Съчетание от модел на Келвин Клайн и изпаднала пънкарка.
Огледа кабинета, но не по начина, по който го правят хората, които влизат за пръв път в него. Те го възприемат с всичките си сетива, поглъщат атмосферата му, жадно оглеждат портретите и украсите, дивят се на президентския стол, на бюрото „Резолют“[8].
Тя не направи нищо подобно. В очите й, зад непроницаемото изражение, се четеше само чиста ненавист. Мразеше мен, този кабинет, всичко, което олицетворявахме.
Личеше и че е напрегната, беше нащрек — чудеше се дали някой няма да скочи към нея, да й щракне белезниците, да й нахлузи качулка. Отговаряше точно на описанието, което получих. Даде на портиера името, което очаквахме. Тя беше. Но въпреки това ми трябваше потвърждение.
— Кажете думите — подканих я.
Вдигна вежди. Не се изненада.
— Кажете ги.
Завъртя очи.
— Тъмни векове[9] — каза тя, натъртвайки на м, сякаш думите бяха отрова на езика й. Силният й акцент несъмнено беше източноевропейски.
— Откъде ви е известен изразът?
Поклати глава и цъкна с език. Нямаше да ми отговори.
— Вашите… Тайни служби… не ме харесват — каза.
— Задействали сте детекторите за метал.
— Все така… става. Онези… Как беше думата? От бомбите… шарп… онези…
— Шрапнели — помогнах й. — Части от бомба. Получават се при експлозия.
8
Бюрото „Резолют“ е подарък, направен от кралица Виктория на президента Ръдърфорд Хейс през 1880 г., и е било използвано от седем президенти на САЩ. — Бел. прев.
9
Название на Ранното средновековие, обхващащо периода V–X век. Съвременната историческа наука отхвърля това схващане за тази епоха. — Бел. прев.