Петнадесета глава
Няколко дни по-късно разбрах от Елена, че Джон и Рита са заминали. По телефона гласът на Елена прозвуча сухо, раздразнено и доста сдържано.
— Предполагам, че сте разговаряли, преди да замине — започна тя.
— Не. — Част от нея явно жадуваше да ме изкара виновен за случилото се. — Да не би да ми казваш, че са заминали?
— Ти ми кажи. Всичко, което зная, е единствено това, че са взели някакъв автобус за Ню Йорк, откъдето щели да продължат с евтин чартърен полет в туристическата класа. Честно казано, всичко това вече започва да ми лази по нервите.
— Не е чак толкова странно, колкото ти изглежда на пръв поглед.
— С мъж, който е с четиридесет години по-стар от нея?
— Те са само приятели.
— Да, бе. Е, добре, така да бъде. Ти всъщност колко добре го познаваш?
— Че защо? Да не би около него да има нещо по-особено?
— Не е това, което си мислиш. — Едва сега тонът й малко се смекчи. — Той наистина изглежда приятен или поне така ми се струва. Нали знаеш, държи се бащински и така нататък. Но аз съм донякъде озадачена от всичко това.
Споделяше по своя завидно прям, напълно откровен начин, но едновременно с това ставаше все по-ясно колко слаб е контактът между нея и мен. А доскоро бях напълно уверен, че след заминаването на Рита могат да изминат няколко месеца, без ние с Елена да разговаряме или да се срещаме.
— Трябва да намина, за да ти оставя чека за наема — напомних аз.
— Не се безпокой. Тя остави достатъчно пари за покриване на всички свои разходи. Мисля, че разполага с доста средства.
— О, така ли?
— Не се дръж като задник. Много добре зная, че ти си й ги дал.
Не знаех как да реагирам.
— Май че беше точно така.
Последва неловка пауза.
— Виж какво, извинявай, че се отклоних — отново заговори тя. — Може би наистина трябва да прескочиш до тук, но когато не съм толкова вкисната. Както и да е, тогава бихме могли да си поговорим и за някои други неща.
Накрая се разбрахме и аз приех поканата да й гостувам на следващата вечер. Когато пристигнах при Елена, заварих край кухненската маса приятелката й Сузана, пред празна чаша за кафе и препълнен с фасове пепелник.
— Подочух, че сестричката ти май е излетяла от кафеза — промърмори тя вместо поздрав.
— Така изглежда.
Тя ме удостои само с пресилена, леко тъжна усмивка.
— На твое място не бих се безпокоила. Тя вече е голямо момиче или поне така ми изглежда.
Надигна се да си тръгва. На вратата двете с Елена се спряха, за да си поговорят още малко. Очаквах на сбогуване да си разменят прегръдки или целувки, но Сузана просто протегна ръка, за да стисне Елена за рамото.
— Ще ти се обадя — обеща й тя.
Целият апартамент сякаш издаваше намерението на обитателите си в най-скоро време да го напуснат. Не помнех никога досега тези стени да са били тъй оголени, а мебелировката — да е изглеждала толкова овехтяла и занемарена. Като че това тук никога не е било дом на две момичета, а само място за временно пребиваване — просто четири стени и един покрив.
Елена ми предложи да се преместим във вътрешния двор. Това ми осигури възможността да прекося стаята на Рита, оставена в спретнат вид, в някаква стерилна готовност и състояние на очакване като провинциалните гостни стаи, в които не само че никой никога не живее, но и толкова рядко биват прекрачвани техните прагове. Дори завивките бяха опънати по ъглите, а всички повърхности бяха старателно почистени. На една от стените бе залепен плакат от „Роки Хорор Пикчър Шоу“6, като само долният ръб се бе подгънал лекичко в единия си ъгъл, понеже тиксото там се бе отлепило.
— Още ли не си се чувала с нея? — полюбопитствах аз.
— Не. Още не. Но аз доста често излизам.
Сега Елена ми звучеше по-спокойно, отколкото преди това в разговора ни по телефона.
— Може би тя си въобразява, че няма да е достатъчно бунтарско, ако трябва всяка вечер да се обажда на някого.
Патиото или вътрешният двор представляваше доста скромно пространство, застлано с малки кафеникави павета, все още опасно хлъзгави заради тънкия слой вледенен скреж като последен спомен от зимата. Елена бе подредила там няколко овехтели шезлонга, очевидно домъкнати от някоя градинска разпродажба в квартала, както и една малка масичка, порядъчно обгорена отгоре от цигарите на нейните приятелки. Но със затоплянето на времето това дворче най-после започна да потвърждава думите на хазяина на къщата, който бе споменал колко е приятно да се оттеглиш тук на спокойствие още когато Рита и Елена бяха дошли за първия оглед на имота. Покрай оградите се виждаха няколко реда лалета, а зад тях тъкмо бе разцъфтял един храст, носещ странното име форзиция.
6
Англо-американска комедия от 1975 г., с Тим Къри и Сюзън Сарандън. Филмът е пародия на филмите на ужасите. — Б.пр.