Към единадесет часа сутринта от вратата, водеща към апартамента на Джон, излезе жена с джинси и с неогладена блуза на индиански шарки. Носеше слънчеви очила. За миг тя се засуети с връзката ключове, докато се мъчеше да заключи вратата. Изпусна ключовете и се наведе да ги вдигне. Косата й бе черна, къдрава и докато пристъпваше, сякаш се поклащаше като нещо отделно от нея, все едно развяна от океанския бриз.
Тя пое надолу по улицата и хлътна точно в същия магазин за евтини дребни стоки, където преди бях видял да влиза и Джон. След няколко минути излезе от там с кесия с продукти. Върна се в апартамента. Не знаех какво да предприема, чудех се как да проникна вътре, след като жилището на Джон очевидно бе обитавано от тази млада жена. Продължих да наблюдавам хората, влизащи и излизащи от магазините по улицата, като ми изглеждаше странно само един етаж по-горе да има апартаменти, напълно недостъпни за околните.
Прекосих улицата. На вратата на Джон имаше само един звънец. Натиснах го.
Тя веднага се появи, като разтвори широко вратата с добродушна усмивка, от която сърцето ми замря. Косата й сега ми се стори още по-рошава, а тя протегна ръка, за да я отметне от раменете си. Блузата й за миг се надигна и оголи талията й.
— Здравейте — поздрави ме, леко задъхана. Зад нея се виждаше само една тясна стълба, която тънеше в полумрак.
— Съжалявам, че ви безпокоя. Аз съм приятел на Джон.
— Искате да кажете на господин Келер?
Едва сега се досетих, че не зная фамилното име на Джон. Моментално си дадох сметка, че целият ми замисъл е грешка, че може би съм сбъркал апартамента или че Джон отдавна е напуснал това жилище.
— Да — рекох аз.
— Той замина за Европа. Аз съм само временна наемателка.
— О. Не бях сигурен дали вече е заминал.
— Да. Преди около месец.
Сърцето ми замря. Сега тя ми се стори по-млада, отколкото ми се струваше, докато я наблюдавах от отсрещния тротоар. Може би беше малко над двадесет. Без слънчевите очила бледото й, осеяно с лунички лице, излъчваше невинност.
— Бях му дал няколко книги. Те са много важни за мен, заради дисертацията ми. Трудно ми е да ги намеря другаде.
За миг тя се поколеба. Трябваше да разреши проблем, без да има ясно решение.
— Мога да ги потърся, ако желаете. Не мисля, че той би възразил срещу това.
Но в следващия миг я обзе някакво неясно съмнение, тя се взря изпитателно в мен и аз се изплаших, че намерението ми ще се осуети.
— Мога да ви напиша заглавията, макар че са малко сложни. Ако ми дадете лист и молив…
Тя отново се поколеба. Обърна очи към стълбата отзад, после — към улицата навън, сякаш търсеше позволение от някого.
— Мисля, че ще бъде по-лесно, ако влезете вътре и сам ги потърсите.
— Не бих искал да ви създавам затруднения. Само при това условие.
Така бях допуснат вътре. Ужасих се колко лесно е да проникнеш в чужд дом, ако си решил да извършиш нещо нередно, убийство или изнасилване. Достатъчна бе една измама, при това съвсем елементарна. Унесен в тези мисли, аз машинално влязох вътре и я последвах нагоре по стълбището. Гледах на себе си отстрани и не знаех на какво съм способен.
— Значи вие сте приятел на господин Келер? — попита ме тя.
— Всъщност сме само познати — уточних аз. По тясното стълбище нямаше как да я погледна, за да преценя дали в изражението й има следи от подозрение. — А вие? Искам да кажа, добре ли го познавате?
— Бях в един клас с него в института през тази пролет. Нали знаете, онези съкратени курсове за начинаещи. Мислех си, че така по-бързо ще усвоя знанията в сравнение с цялостното следване в университета.
Значи той бе преподавател в такъв курс или нещо подобно.
— Да, разбрах — кимнах аз.
Стигнахме до площадката на горния етаж. Нямаше антре, а само отворен преход с дъговиден корниз, през който направо се влизаше в апартамента.
— Между впрочем, аз съм Иева — представи се тя. Интонацията беше много приветлива, което ме накара да предположа, че живее сама. — Това е латвийско име на едно дърво7, което не расте тук, ако се интересувате. Хората обикновено ме питат за произхода на името ми.
— О, така ли? Аз съм Виктор. Всъщност Виторио. Италианско име.
Така неусетно започнах да се въвличам в престъпление. Все някога Джон щеше да се върне и да ми потърси сметка.
— Италия — въздъхна тя. — Винаги съм мечтала да отида там.