Апартаментът беше доста дълъг, като всекидневната и кухнята се намираха откъм улицата, а коридорът зад тях водеше към няколко други стаи, чиито врати се оказаха заключени. На пръв поглед изглеждаше зле подредено, биеше на очи смесването на два различни стила: от една страна, мебели, излезли на мода през седемдесетте, с убити цветове и строги геометрични линии, а от друга — много износена, доста по-стара покъщнина, сякаш събирана от различни места. Мебелировката като цяло навяваше подозрение, че е домъквана на парче, като източниците й очевидно бяха най-разнообразни. Общото между мебелите бе едно — че са купувани от набързо организирани разпродажби на евтини вещи втора ръка. На всичкото отгоре мебелите бяха струпани небрежно и хаотично, без да се търси хармония с откритото пространство откъм фасадата, гледаща към улицата. Единствените изключения от този безпорядък бяха старателно подредените лавици с книги, едно кафяво кожено кресло и отоманката в същия цвят до него, оформящи край прозореца уютен кът за четене. Всички стени бяха облепени с плакати и със стари фотографии, които в общи линии интерпретираха сходни теми. Но явно никой не си бе дал труда да ги подрежда според детайлите на изобразеното.
— Не бих искала да живея в такова жилище — обади се Иева. Не бе останала и следа от безпокойството, с което ме бе посрещнала на вратата, сякаш самият факт, че ме е допуснала да проникна вътре, по някакъв начин доказва, че според нея не представлявам опасност.
— А на него харесва ли му тук?
— Не зная. Цялата работа е в това, че той е германец. Мисля, че се увлича по стила Баухаус или нещо от този сорт. Аз обаче много не съм много наясно с германските стилове на обзавеждане.
Съзнанието ми без никакво вълнение регистрира факта, че той е германец, макар че не бях сигурен дали той, или Рита някога бяха споменавали нещо за произхода му.
— Най-добре е сам да огледате книгите — предложи ми Иева. — Аз ще проверя в спалнята, за да не гледате оставените там дрехи за пране.
Ето че се озовах сам във всекидневната, без да имам представа къде и какво да търся. Смътно очаквах да се натъкна веднага на някакви свидетелства за тайния живот на Джон; но вместо това виждах само най-обикновени вещи и като археолог се опитвах по тях да възстановя събитията, които някога са се разиграли тук. Имаше нещо тъжно в унилата атмосфера, царуваща в това жилище, недообзаведено както бе редно според моите представи. Тази тъга вероятно бе предизвикана от противоречието между стремежа ни да бъдем заобиколени от истински ценни за нас вещи и излишествата, с които всъщност се ограждахме.
Пристъпих първо към лавиците с книги край прозореца. Повечето от томовете се оказаха на немски, а болшинството автори ми бяха непознати. Все пак успях да разбера, че съм изправен пред еклектична сбирка от романи, философски трактати, томчета с поезия. Имаше и заглавия на английски език. На най-долния рафт видях малка колекция от литература, посветена на Холокоста — публикации на Примо Леви, Ели Визел, Йежи Кошински. Това се оказа единственият рафт, на който книгите не бяха подредени по азбучен ред. Запитах се дали този факт има някакво специално значението, дали не би могъл да ми разкрие някакъв специален шифър.
Иева се върна по коридора и се спря до една от вратите.
— В спалнята не открих нищо интересно. Тук има ли нещо?
— Засега няма.
— Мислите ли, че е отделил по-ценните книги настрани в някакъв отделен куп?
Тя ме поведе към един тесен кабинет в дъното на апартамента. В това помещение нямаше прозорци. Малко светлина проникваше само от една тясна и висока шахта към тавана, която хвърляше правоъгълен отблясък върху паркета. Две от стените бяха изцяло скрити зад лавици с книги, подредени още по-зле отколкото във всекидневната. Много от рафтовете бяха запълнени с по два реда книги.
— Забравила съм колко много книги има тук — каза Иева. — Ако желаете, мога да Ви помогна в търсенето.
— Не е необходимо. Сам ще се справя.
— Е, тогава ще Ви оставя. В това време ще направя чай, ако обичате чай, разбира се.
— Разбира се. — Макар че въобще не пиех чай. — Ще бъде чудесно.
В кабинета имаше старомодно дъбово бюро, което беше отрупано с някакви жълти папки и оръфани бележници. Бяха струпани в единия край на бюрото, все едно че някой набързо се е опитвал да въведе известен ред. До бюрото имаше шкаф с две чекмеджета, с още папки върху него, а над шкафа — репродукция на Кандински — композиция от оранжеви, сини и пурпурни кръгове и квадрати.8 На бюрото имаше и няколко справочника, облегнати на стената: немско–английски речник, английската граматика на Фаулър, самоучител по немски. Бюрото ми напомни за това на баща ми, в което намерих писмата на майка ми — същото голямо двойно чекмедже от едната страна и допълнителен плот с малки чекмеджета над него, но по-високо, които аз като дете все не можех да достигна.
8
Възможно е да става дума за „Жълто, червено, синьо“ — прочуто платно на Василий Кандински (1866–1944), теоретик от германската школа Баухаус, признат за първия абстракционист в живописта. — Б.пр.