Преминах и покрай манастира Монте Касино9. И сега оголеният хълм се извисяваше величествено, напълно възстановен от опустошението през войната. Подножието му бе скрито сред шубраци, над които имаше само сипеи. Господин Амхърст веднъж сподели с мен, че се е сражавал тук в редиците на американската армия. На мен всичко това ми се струваше като ирония на съдбата — той е бил войник точно тук, когато моят баща е бил още момче, скитащо се из пасищата само на няколкостотин километра от тази местност, а майка ми може би е чувала ехтежа от бомбите чак във Вале дел Соле и си е мислела за младите войници, преминали през нашето село, които после може би са загинали при отбраната на манастира. Сега на върха на хълма се издига новият манастир, изцяло възстановен, една белееща се впечатляваща крепост, до която пътуват много туристически автобуси. Всичко, което се е случило тук, се описва може би само в два-три реда в туристическите пътеводители: толкова и толкова са загинали, тези и тези стени са били срутени и после наново иззидани. Останали са може би само дупките от куршумите, както и някои други второстепенни свидетелства, свързани помежду си по неведом за нас начин.
След завоя при Венафро продължих по широко, наскоро павирано шосе, прекосяващо пищно зеленееща се равнина, а в далечината се синееха множество планини. Това бе пътят, който заедно с майка ми преминахме, за да стигнем до Неапол, откъдето преди две десетилетия напуснахме страната. Сега не можех да го позная, освен само по най-общи и най-смътни признаци. Дори ми се струваше, че всеки друг ландшафт с поле и планини зад него можеше да ми послужи като заместник на този тук, който бавно се разкриваше пред очите ми. Спрях да напълня резервоара край една бензиностанция. Всичко тук бе съвсем нормално, както на всяка друга бензиностанция навред по света: от едната страна имаше барче, за да се изпие по едно кафе, от другата — магазинче, отпред бяха бензиновите колонки, а отзад гаража. С изключение на по-малките размери на колите — тази не много ясно дефинирана отлика за европейщина — аз можех да си представя, че се намирам, където и да е било другаде, на някаква брулена от ветровете магистрала, където наливат бензин в резервоарите, а пътниците спират, за да се подкрепят с кафе или с безалкохолно или просто да се изпикаят. На пътя, доста нелепо, се олюляваше от вятъра огромна жълта табела с надпис на английски: КЕШ ЕНД КЕРИ.
Шосето продължи да се вие, широко, добре подравнено и неотклоняващо се дори когато навлязох сред планините, въпреки че непрестанното се редуваха мостове и тунели, дълги понякога по километър и половина. Чак до билата на хълмовете се виждаха стада с кротко пасящи овце, а дремещите селца се изтягаха сред гънките на склоновете. Но шосето продължаваше все напред, все така целеустремено, сякаш нямаше нищо общо с всичко от двете му страни, сякаш служеше единствено, за да се отминава още по-нататък, просто така, за да се каже, че е бил извървян толкова и толкова път. Движението вече бе замряло, понякога само профучаваше самотен автомобил, забързан в противоположната посока, който блестеше отдалеч на слънцето, а след него оставаше само непоклатимото мълчание на планините.
Чак след пладне се добрах до отбивката за Рока Сека. Тук вече пътят силно се стесни, а завоите зачестиха. Един пътен знак ми съобщаваше, че наближава градчето и аз чак сега усетих как спомените ми се оживиха, как някаква брънка в мозъка ми се пробуди, за да ми подскаже, че някога може би съм живял нейде наблизо. Но пътят продължаваше да криволичи покрай предградията сред жилищни сгради, складове, гаражи, които по нищо не приличаха на онази Рока Сека, която помнех от детството си — скромно селище със схлупени магазинчета и с къщи с дебели каменни стени, здраво притискащи улиците от двете страни. А сега пътувах покрай много по-големи извити сгради от сивеещ бетон. Пред една от тях дори ми се наложи да спра за малко, за да я огледам по-внимателно, докато схвана, че пред мен се извисява модерна църква в някакъв странен архитектурен стил. Беше построена сякаш съзнателно да наподобява кораб, с наклонени стени, а покривът и фасадата бяха тъй килнати, че да изглеждат като нос на кораб. Така приведена, църквата имаше дори заплашителен вид сред иначе семплите предградия, сякаш предоставяше единствения шанс за спасение или бягство.
Стигнах и до познатия ми разклон. Единият път оттук водеше към центъра на града, а другият продължаваше нататък през полето. Един поизтрит от природните стихии пътен знак ми сочеше накъде да поема: ВАЛЕ ДЕЛ СОЛЕ, 7 км. Значи моето село все още съществуваше — вече разполагах с убедително доказателство. Още имаше време да обърна колата по обратния маршрут и да се опитам да залича всичко, въпреки че до голяма степен вече бях забравил всичко, което бях преживял тук — и този път, по който сто пъти бях пътувал, и тази долина, в която сега бях вперил взор. Вместо това започнах да се оглеждам за отбивката, по която ще мога да сляза долу, до Вале дел Соле. Така неусетно се смъкнах от виещото се на високото, шосе, та само след един завой изведнъж се озовах в края на селото. Само след още една минута преминах покрай плетеницата от каменни къщи и пак излязох сред ширналото се поле. Спрях колата, за да проверя пътния знак, който бях подминал в бързината. На него бе изписано: ВАЛЕ ДЕЛ СОЛЕ.
9
Прочут хълм в средна Италия, на чийто връх се е издигал величествен манастир (отначало абатство, основано от св. Бенедикт през 524 г.), подобен на непристъпна крепост. По време на кампанията на американските войски от лятото и есента на 1944 г. е изиграл ключова роля в ожесточената съпротива на германската армия. Американците накрая се принудили да бомбардират и сринат манастира до основи. — Б.пр.