Следобедите си прекарвах само с Фабрицио на неговото място, където той се оттегляше винаги, след като приключваше с ежедневните си пощенски обиколки. С него като че ли се озовавах в пространство, невинно като онова от детството ми, където всичко бе тъй впечатляващо и значително и това понякога можеше да се окаже болезнено, а друг път — сковаващо. Това беше неговият дар за мен, да се държи дори и сега, като че ли е още момче, способно да упражнява същото влияние, и да ми представя света като безкрайно променлив. Освен това беше много умиляващо да го гледам как се старае в своето малко стопанство, колко се грижи за всяко растение, колко присърце взима нещата и това не му позволяваше да го обзема тъга или отчаяние.
Той още се увличаше по всичко мистериозно, с което се отличаваше още като дете.
Това увлечение му вършеше отлична работа в земеделската работа: оказа се, че превъзходно познава различни сортове и разновидности на културите, които отглежда. Нямаше тайни за него, що се отнася до всяка болест по растенията, която може да ги порази и покоси. Знаеше какво, кога и къде трябва да сее, както и как да редува културите, за да предпази почвата от изтощаване. Останалото си внимание посвещаваше на местните предания, на легендите за старата аристокрация, която някога е владеела целия регион. Познаваше местния пейзаж като дланта си и непрекъснато ми разказваше за някакви хълмове, върху които някога се е издигала прастарата крепост на самнитите10 и сега едва се забелязват останките от техните загадъчни древни оброчища. После сменяше рязко темата към нашето време и ми говореше за местните земеделци, как докарали първите трактори, как пастирите местели стадата си според годишните времена.
Често слизахме обратно в селото чак по тъмно. Като прекосявахме новото шосе, виждах в далечината очертанията на Вале дел Соле. Неговите къщи тънеха в сивеещия мрак и придобиваха призрачни очертания в здрача, а само тук-там се забелязваха първите примигващи светлинки. В такива мигове имах чувството, че никога няма да мога да си представя как е изглеждала тази местност, преди да бъде прокарано новото шосе. После се замислях за бъдещето, за това, което предстоеше на моя роден край. Представях си как не след дълго изоставените къщи ще бъдат много повече от все още обитаваните. Как селото ни постепенно ще замре. Виждах и Фабрицио след тридесет или даже след четиридесет години да обработва своето място, като последен опит да противодейства срещу все по-сигурно настъпващото ново опустошение. Но усилията му щяха да се свеждат само до това, с което са се занимавали нашите предшественици от далечното минало, когато за пръв път са се сблъскали с предизвикателството да се борят с тази хълмиста, камениста земя.
Веднъж, на връщане към дома, Фабрицио извади от джоба си един малък предмет — оказа се златна обеца.
— Намерих я край твоята къща — каза ми той. — Затова сега трябва да ти я дам.
Но аз не го разбрах.
— Беше преди много години, скоро след като ти си замина. Може би е била на майка ти.
Беше много мъничка, просто една извита кукичка от потъмняло злато. Опитах се да си представя как е изглеждала майка ми с тези обеци, как ги е носила, как им се е радвала.
— И я пазиш в себе си през цялото време? — изумих се аз.
— В случай, че се върнеш тук.
Подаде ми я. Не ми се виждаше правилно да я взема от него, след като той толкова дълго я бе пазил. Пък и защо винаги все той бе този, който ми даваше по нещо, колкото и да бе малко — може би защото просто никога не бе имал много притежания. И винаги се оказваше по-добрият от двамата.
— Мислех си, че може би нищо не ти е останало от нея — рече ми той. — Заради начина, по който е умряла и всичко останало.
Припомних си един призив, който бях видял върху афиш, рекламиращ сантиментален филм: „Всичко, което не е дадено, е загубено“. Но не бях сигурен как да го приложа в случая.
— Благодаря ти — отвърнах, като взех обецата. Някъде в едно тайно ъгълче на съзнанието ми пробягна мисълта, че сега поне си разменяме нещо материално, просто една вещ, от онези, които е обичайно да си предават хората от ръка на ръка.
Продължихме да крачим в пълно мълчание.
— Мислил ли си някога да се ожениш? — внезапно ме попита той.
Въпросът ме свари напълно неподготвен.
— Не зная. Предполагам, че ако срещна подходяща жена…
10
Група от древни племена, обитавали земите между Лациум, Лукания, Капмания и Апулия. Римляните след доста продължителните самнитски войни ги побеждават през 290 г. пр.Хр., но едва през 82 г. пр.Хр. Сула ги прогонва от техните изконни земи. — Б.пр.