Рей Бредбъри
Където всичко е празно, има място за движение
Джипът навлезе по пустия път в пустия град покрай пустото крайбрежие и огромния залив, осеян с полупотопени кораби, разпръснати докъдето стигаше погледът. На брега имаше корабостроителница, в която се извисяваха безмълвни сгради с изпочупени стъкла и грамадни, приличащи на праисторически кранове и транспортьори, замръзнали някъде в миналото. Сега металните крайници, щипци и вериги се клатеха на вятъра и сипеха ръжда върху гредите на празния док, където не бягаха плъхове и нямаше котки, които да ги преследват.
Цялата картина излъчваше такава пустота, че младият шофьор забави ход и се загледа в неподвижните машини и в брега, до който не достигаше нито една вълна.
Небето също беше пусто, без нито една птица в него, чайките отдавна бяха отлетели от тази тишина, от мълчаливите като надгробни камъни сгради и мъртвите купища желязо.
Безмълвието забави джипа още повече. Движейки се сякаш под вода, колата се понесе през някакъв площад, напуснат от хората на разсъмване — без да нарушават покоя му с обещания за връщане.
— Господи — тихо възкликна младият мъж в джипа. — Наистина е мъртъв.
Джипът най-после спря пред някаква постройка с надпис „Бар Гомес“. Няколко мексикански знамена леко се поклащаха и единствено те нарушаваха покоя.
Младият шофьор бавно слезе от джипа и тръгна към бара. От него излезе висок възрастен мъж с подобна на бял храст коса над тъмното намръщено лице. Едрото му тяло бе облечено в белите дрехи на барман, през лявата му ръка беше преметната чиста бяла кърпа, а в дясната си държеше чаша за вино. Стоеше и се мръщеше към джипа, сякаш беше някакво оскърбление. Накрая премести погледа си към младия мъж и бавно свали чашата.
— Никой не идва тук — каза той с дълбок гърлен глас.
— Така изглежда — напрегнато отговори младият мъж.
— Вече шестдесет години откакто никой не се е отбивал.
— Личи си. — Мъжът плъзна поглед към брега, доковете, морето и небето без чайки.
— Не очаквахте да откриете някого. — Това бе по-скоро твърдение, отколкото въпрос.
— Да — каза младият мъж. — Но вие сте тук.
— Защо не? От тридесет и втора градът е мой, пристанището е мое. Площадът е мой. Това е домът ми. Защо? Случи се преди години. Там, на пристанището.
— Пясъчният нанос ли?
— Дойде. Натрупа се. Някои кораби не успяха да се измъкнат. Виждате ли? Ръждясват.
— Не можеха ли да разчистят наноса?
— Опитаха се. Това беше най-голямото пристанище на Мексико. С големи надежди за бъдещето. Имаше дори опера. Вижте витрините, позлатата и плочките. Всички заминаха.
— Значи пясъкът е по-ценен от златото — каза младият мъж.
— Да. Песъчинка по песъчинка — и се натрупва планина.
— Никой ли не живее тук?
— Само аз. — Едрият мъж сви рамене. — Гомес.
— Приятно ми е, сеньор Гомес — каза младият мъж. — Аз съм Джеймс Клейтън.
Гомес направи широк жест.
Джеймс Клейтън мълчаливо се обърна и огледа площада, града и плоското море.
— Значи това е Санто Доминго?
— Наричайте го както си искате.
— Ел Силенцио е по-изразително. Или Абандонадо, най-голямата гробница на света. Свърталище на духове.
— Така е.
— Самотно място. Никога не съм попадал на такава самота. Когато влизах в града, очите ми се напълниха със сълзи. Спомних си американското гробище във Франция преди години. Не вярвам в духове, но се почувствах смазан. Въздухът над гробницата спря дъха ми. Сърцето ми почти спря да бие. Махнах се оттам. Това тук — той кимна към заобикалящия го пейзаж — е същото. С тази разлика, че никой не е погребан.
— Само Миналото — каза Гомес.
— А Миналото не може да те нарани.
— Но винаги се опитва.
Гомес му подаде чашата. Джеймс Клейтън я взе.
— Текила?
— Какво друго би могъл да предложи един мъж?
— Не и този, когото познавам. Gracias.
— Оставете я да ви застреля. Гаврътнете я!
Младият мъж го направи, задави се и закашля.
— Застрелян съм!
— Хайде да ви убием пак.
Гомес влезе. Джеймс Клейтън го последва.
Вътре имаше дълъг бар. Не най-дългият на света като онзи в Тихуана, където деветдесет души можеха да се черпят с убийства, да се смеят гръмогласно, да поръчват залпове, да умират, възкръсват и да гледат странните си отражения в наплютите от мухи огледала. Не, беше просто бар, дълъг двадесетина метра. Добре полиран, с разпръснати вестници от отминали години. Над тях висяха кристални чаши, а срещу огледалата бяха подредени пълчища напитки във всички цветове, застанали като войници, останалата част от помещението се изпълваше от двайсетина маси с бели покривки и свещи, които бяха запалени въпреки че навън беше ден. Застанал зад бара, Гомес извади нова текила-убиец — бавно или бързо самоубийство, ако младият господин пожелае. Младият господин пожела, загледан в празните маси и столове, в блестящите сребърни прибори и запалените свещи.