— Добре — промърмори Гомес и махна с ръка. — Чуваш ли?
Релсата изгаряше ухото на Клейтън. Той не отговори.
— Ето — тихо каза Гомес. — Далеч е, нали? Но се приближава.
Клейтън не можеше да каже дали е чул нещо.
— Ето. Вече е по-близко — промърмори Гомес с огромно задоволство. — Навреме. След шестдесет години, si. Коя година е сега? Кое време сме?
На лицето на Клейтън се изписа агония.
— Кажи — настоя Гомес.
— Юли… — той млъкна.
— Кой юли?
— Тринадесети!
— Значи тринадесети. А…
Клейтън направи усилие.
— Деветдесет…
— Деветдесет и коя, сеньор?
— Деветдесет и осма!
— Тринадесети юли деветдесет и осма. Вече е дошла. Вече си е отишла. Това чувам по релсите. Нали?
Клейтън се притисна с цялата си тежест към релсата. Тя бумтеше, но той не можеше да определи дали звукът идва от небето или от земята. Но бързаше, втурваше се срещу него, ревеше на ужасни тътени, които отекваха в тялото и гърдите му.
— Тринадесети юли деветдесет и осма — прошепна със затворени очи той.
— Е — усмихнато каза Гомес, свел глава до релсата, с присвити очи. — Сега зная в коя година живея. Храбрият Гомес. Вървете, сеньор.
— Не мога да те оставя тук.
— Аз не съм тук — каза Гомес. — Вашата година пристига на този ден през юли и не мога да я спра. Но къде е Гомес? Чинко де Майо, май тридесет и втора, най-добрата година! Могат да дойдат, но аз съм се скрил там, където никога няма да помислят да ме потърсят. Вървете. Andale!
Клейтън стана и го погледна. Гомес все така бе долепил ухо до релсата.
— Сеньор Гомес…
— Той замина отдавна. Иди си с Бога — чу се глас под краката му.
— Моля ви.
— Където всичко е празно, има място за движение — каза гласът на Гомес. — Когато си тръгнете, ще мога да се придвижвам лесно.
Клейтън се качи в джипа и запали двигателя. После тихо подвикна:
— Гомес.
Но на релсите имаше само едно тяло и много празно пространство. Търсейки да се скрие в годините, Гомес просто се беше… придвижил.
Клейтън подкара извън града към бурята.