- Работна обстановка - повтори глухо Бонд, гледайки ножа за рязане на хартия, поставен в моливника с канцеларски принадлежности пред него. Преценяваше разстоянието между ножа и дясната си ръка. Колко десети от секундата щяха да са нужни на лоста, за да преодолее разстоянието от прага до главата му? Щеше ли да му стигне времето да грабне ножа за рязане на хартия - стоманен и остър като щик - и да парира удара? Да удари слепешком и да се надява на успех? Или не си струваше?
Никога не е бил смел. Никога не си бе представял как напада друг човек и още по-малко си бе представял как обезоръжава или дори убива нападателя си. А сега разбираше, че атаката е единственият му шанс. Нямаше избор и това вече не бе въпрос на смелост. Би трябвало да демонстрира сила и твърдост спрямо белия кит на Мелвил, спрямо кариерата си на поет, спрямо жена си и децата си, но имаше и други варианти. Други пътища. Знаеше, че не са най-правилните. Пътища за онези, които се предават, които се страхуват от риска, които не могат да се борят. С всичко това той можеше да се примири. Сега обаче нямаше нищо друго. Алтернативата бе проста - действай или умри.
И все пак реагира недостатъчно бързо. За част от секундата се поколеба. Помисли за еуфорията, в която живееше през целия последен месец, за нетърпението, с което предвкусваше публикуването на откритието си, за пресконференцията, за книгата, която щеше да напише и която щяха да издадат на английски и на норвежки, за поканата да чете лекции и да води семинари. Нищо от това нямаше да се случи. Вече бе обмислял дали да не позвъни на някого, на когото да разкаже всичко това, преди да направи публичното си изявление. Имаше телефонния номер на Бил. В бележника, до моливника с канцеларските принадлежности.
Ръката му се стрелна към ножа за рязане на хартия. Не се съмняваше в мълниеносността на движението си. И все пак закъсня. В същия момент посетителят му замахна с лоста. Спокойно и сдържано, като бейзболист, показван по телевизията на забавен кадър. Обаче не го удари. Не се целеше в главата му. Лостът преобърна канцеларския моливник, когато пръстите на Бонд бяха само на два сантиметра от ножа. Съдържанието на моливника се удари в книжния рафт отдясно - точно на мястото, където преди няколко месеца бе открил не без чужда помощ находката си - и се разпиля по пода. На мястото на книгата със странното кожено гръбче и досега зееше дупка.
- Защо е това бързане? - каза посетителят, без да изпуска лоста от ръце. - Имаме много време.
Трета глава
Старата дървена къща на „Киркегате” в Тронхайм бе подходящо място за пускане на корени, бе решил Ватен и бе останал да живее в нея, въпреки всичките уговорки да се премести. Приятели и роднини го съветваха със завидно постоянство да изостави къщата, за да се освободи от товара на миналото, както казваха те. Не ползваше повечето от стаите. От антрето влизаше направо в кухнята, а оттам - в спалнята или в банята на първия етаж. В останалите стаи на етажа съхраняваше книги или вестници. На втория етаж не се бе качвал от месеци или дори от година. Ватен си спомняше смътно как изглеждаше този етаж. Когато се нанасяха, един архитект, негов ученически приятел от Хортен, му бе помогнал да скицира целия втори етаж. Спомняше си почти с подробности как бяха обсъждали плана, разположението на прозорците и осветлението. Също толкова ясно можеше да възстанови в паметта си работните чертежи и безсмислените спорове за первазите и вратите. Не бе забравил дори и цвета на боята, изцапала стария му анцуг, който бе носил още като студент. Бе си осигурил тези петна, когато бе нанасял лично последния лак, след като бяха свършили парите, отделени за ремонт. Това обаче бе всичко, което си спомняше. Окончателният интериор на стаите, снимките по стените, разпръснатите части „Лего” по пода, чудесният изглед към катедралата, на който почти не обръщаха вече внимание, телескопът до капандурата, ежегодните коледни елхи, мръсните памперси, следите от повръщано, знаците на любовта и споровете - тоест целият живот, който бяха прекарали там, горе, всичките спомени бяха погълнати от мъгла.
Тази сутрин той седеше в кухнята, опрял лактите си на масата, грееше изстиналите си ръце с чашката с кафе и гледаше как на перваза умира една муха. Някъде след третото превъртане тя се предаде и крилцата й престанаха да трептят. Той си наля още кафе, седна и се взря в мъртвото насекомо. Допил кафето си, той взе внимателно мухата и я изхвърли в кофата за боклук. Часовникът показваше девет без пет. Време бе да излезе.