„Да излезе” означаваше, както винаги, да се отправи към библиотеката „Гюнерус”. Не ходеше на други места. А ако го нямаше нито вкъщи, нито на работа, то това означаваше, че пътува с велосипеда си от библиотеката към вкъщи или обратното - винаги по едни и същи улици - освен когато му се налагаше да надникне за покупки в „Бунприс”[6] до моста „Баке Бру”. Ако обаче някой, например негов колега, го упрекнеше за затворения му начин на живот, Ватен би се възмутил и би му разказал за неделните си разходки, които правеше понякога през Маринен и по-нататък, покрай Ниделва, през Смоберган към крепостта и дори съвсем догоре, до Кухауген, както се бяха разхождали преди - преди колко години, три, четири или вече пет? - с други думи казано, докато все още бяха заедно. Имаше правото да се възмути. Наистина правеше тези разходки.
Валеше дъжд, от което дървените къщи по „Киркегате” лъщяха. Бе събота и в центъра на града имаше твърде много хора и чадъри. Завивайки по „Асюлгат”, Ватен намали скоростта, защото по мокрите и студени есенни улици можеше и да е хлъзгаво. Велосипедът му бе, както се казва, разработен. Един такъв струваше три-четири средни заплати, ако бе нов. Сега обаче изглеждаше зле. Тъжно, но му бе позволил да се превърне в ръждива развалина с развили се спирачни жила, дупка в седалката и „неоригинални” калници.
В безопасната низина на Бакланет Ватен увеличи скоростта. Ако наоколо нямаше тълпа, той летеше през локвите и изпод колелетата летяха пръски във всички посоки. Намокри дори маншетите на панталона си под непромокаемите гамаши и изтръпването, което обикновено усещаше в краката, отстъпи място на леко пробождане. Дори и тази детска постъпка обаче не предизвикваше в него възторг и буйно веселие. Само се чувстваше наполовина жив, сякаш някаква негова част все още пазеше връзката със страшния свят на възрастните.
Катедралата бе по-тъмна от собствената си сянка, като гигантски надгробен камък под дъжда. Гледайки я, Ватен дори забрави да мисли дали има все още живот в недрата на неговото тридесет и осемгодишно тяло. Катедралата му харесваше, въпреки цялата й мрачност, но рядко й се любуваше, а само пресичаше с велосипеда си сянката й, съсредоточил се върху пътя и дишайки тежко. Това, разбира се, бе преувеличено, но понякога му се струваше, че именно сянката на катедралата го настройва всяка сутрин за работа.
Най-много обичаше съботата. Най-хубава, разбира се, бе неделята, но през неделите той идваше в библиотеката не по работа, а просто да е насаме с книгите. А от работните дни най-добри си оставаха съботите, защото бяха работни само наполовина и предхождаха неделите - по-малко студенти, по-малко въпроси, по-малко колеги на работните им места. По принцип служебният етаж бе празен и никой не се качваше в кулата на библиотеката. Там той можеше, ако поиска, да прекара на спокойствие цялата събота с книжка в ръка. И имаше дни, в които само това му се искаше. В повечето случаи тогава не работеше. Просто бе на мястото си и можеше да се занимава с каквото се иска на душата му. Понякога прекарваше в кулата само час или два. Все по-често обаче пребиваването му там се проточваше дълги часове. На най-горния етаж на кулата на библиотека бе поставил много удобен фотьойл. Бе се случвало да остава там и през нощта.
Най-добрият изглед към библиотека „Гюнерус” се откриваше в момента, в който минаваше с велосипеда през парка на Висшето училище и по-нататък, между Музея по природна история и Музея на Средновековието „Петер Сум”. Кулата на библиотеката бе здраво врастнала в земята. Архитектът бе избрал за облицоването й плочки с ръждив цвят, изглежда, за да прилича отдалече на книжните гръбчета от телешка кожа, само че никой не гледаше библиотеката отдалече. Обграждаха я сградите, сред които бе притисната. А отблизо облицовъчните плочки предизвикваха по-скоро асоциация с ръждясали цехове на изоставен завод. Странно, но леко отблъскващата имитация на упадък, старост и разруха подчертаваше какви ценности притежаваше библиотечната кула. Гледайки я отстрани, човек почти изпитваше тежестта на всичките съхранявани в кулата томове. На Ватен му се струваше, че земята под нея хлътваше ежедневно с по няколко милиметра. След някакви си сто години кулата щеше да се озове изцяло под земята, а онези, които работеха в нея, нямаше и да забележат. В съчетание с кулата останалата сграда на библиотеката, построена от стъкло и метал, придобиваше неповторима прелест - лекота и тежест, древност и младост.
Ватен слезе от велосипеда си. Заключи го с два катинара, провери по два пъти всеки от тях и едва след това влезе в сградата на библиотеката. Вероника, студентката от горните курсове на факултета по археология, дежуреше в залата. Тя му се усмихна. Той й кимна в отговор. Отключвайки вратата за служебния етаж, си помисли, че би трябвало и той да се усмихне. Той обаче бе запознат достатъчно добре с репутацията си, за да знае, че усмивката или липсата й нямаше да променят нищо.