— Не. Връща се от Токио в Сан Франциско. Пътьом ще остане няколко седмици в Хаваите.
— Благодаря ти, господи!
— Какво искаш да кажеш?
— Имам предвид, че ти и твоята близначка създавате повече проблеми заедно, отколкото разделени.
— Същото може да се каже за Лоуи и Джъстин — изрече тя натъртено. — Но погледни на нещата откъм добрата им страна.
— Каква е тя?
— Мама можеше да има три дъщери. Фейт4, Онор и Частити5.
Представяш ли си колко по-лошо би се чувствал със сестра на име Частити?
За изненада и на двамата брат й се разсмя.
— Благодаря ти. Имах нужда от това.
— От какво?
— От смях.
Усмивката на Онор беше тъжна като очите й.
— Арчър?
— Да.
— Смяташ, че все още е жив, нали?
Тишината бе по-изнервяща отвсякога. Тя притаи дъх в очакване.
— Докато не видя трупа… — гласът му заглъхна.
— Да. — Тя рязко пое въздух. — Кайл не е крадец или убиец.
Тишината се проточи. Онор почувства по тялото си студени тръпки.
— Арчър?
— Кайл е мислил с хормоните си.
— Какво означава това?
— Някаква досадна никаквица му е взела ума.
— Искаш да кажеш, че Кайл обича тази жена достатъчно, за да открадне заради нея? — попита Онор.
Затвори очи и зачака със затаен дъх отговора на Арчър. Последваха безмълвие и тишина. Мина доста време, докато брат й уморено изруга и разпръсна тишината. Представи си как той прокарва пръсти през тъмната си коса — жест, който издаваше чувство на неудовлетвореност, присъщо на всички мъже в семейството.
— Не знаем какво се е случило — въздъхна той. — Доказателствата срещу Кайл изглеждат сериозни. Твърде сериозни, по дяволите. Почти като…
Гласът му отново заглъхна в тишината.
— Продължавай — каза тя. — Кажи ми, че не вярваш на твърденията на полицаите.
— Че е крадец?
— И убиец.
— Каквото и да се е случило, смятам, че обясненията, които чух, са нагласени.
— Защо мислиш така?
— Прекалено е дълго и заплетено, за да ти го обясня. Просто ми имай доверие.
— Но…
— Претърси ли лодката? — прекъсна я Арчър.
— За нещо, дълго шест фута и два инча6, като брат ми, така ли? — попита тя мило.
— Няма значение. Искам да се върнеш вкъщи.
— Какво? Та аз току-що пристигнах.
— Заминаваш и толкова.
— А лодката на Кайл?
— Забрави тази работа. Дори когато е завързана за кея, Тумороу не е в твоята категория. Събирай си багажа, Хорнет7. Прибирай се вкъщи и продължавай да проектираш дребните си украшенийца за Фейт.
Онор ненавиждаше този прякор. Мразеше също да я третират като човек, който по цял ден се мотае без работа.
— Арчър, ти…
— Ако ченгетата отново ти досаждат, преди да си тръгнеш — не й даде възможност да се изкаже той, — насъскай срещу тях някой от адвокатите на Донован интернешънъл.
— А какво да правя с репортерите? — попита напрегнато тя.
— Без коментар.
— Няма проблем. И без това не зная нищо.
— Точно това е идеята. И си стягай багажа.
— Но…
Отсреща вече нямаше никого. Възмутена, Онор затвори. По-скоро в ада щеше да завали сняг, отколкото тя примирено да си събере багажа и да замине. Не беше вече ученичката, която изпълнява заповеди.
— Проблеми ли има? — обади се Джейк.
Онор подскочи. Беше забравила, че не е сама. Обърна се рязко. Джейк стоеше на няколко стъпки от нея и държеше местния вестник в ръце. Тя се запита дали бе прочел смесицата от половинчати истини и спиращи дъха хипотези за мистериозно изчезналия труп на Кайл Донован и липсващия кехлибар. Това бяха новините от сутрешното издание на Патриот.
— Роднини — отвърна тя кратко. — Не можеш да живееш с тях, а те не желаят да живееш без тях.
Джейк издаде някакъв звук, който можеше да е проява на съчувствие, но беше трудно да се каже. Тя предпочете да повярва, че ръмженето издава симпатия. Нуждаеше се от това. Най-големият й брат мълчеше като риба, ченгетата смятаха любимия й брат за измамник и убиец. Този неин любим брат бе изчезнал безследно… а тя щеше да взима уроци по риболов.
Всичко беше с главата надолу.
— Готова ли сте да разгледаме лодката? — попита делово Джейк.
— Защо не? Всичко друго се обърка.
— Ентусиазмът ви нараства с всяка изминала минута.
— Това е разбираемо. Толкова съм развълнувана.
Черните му вежди се повдигнаха.
— Дадохте обява за инструктор по риболов, нали?
— Да. Извинете. Малко съм уморена.
— Изглеждате ми така, сякаш бихте изпили чаша кафе — съгласи се той. — Има ли кухня на лодката ви?
— Мисля, че да.
— Мислите, че да — той поклати глава. — Отдавна ли имате тази лодка?