Профучаха покрай втория кораб. Бяха толкова близо до него, че Онор можеше да преброи ръждивите петна, които се спускаха от котвения клюз25. Знаеше, че щеше да ги брои в бъдещите си кошмари.
Дирята на сейнера ги удари като юмрук, но Джейк вече беше подготвен. Намалил бе скоростта и бе коригирал положението на носа, за да угаси силата на удара. Въпреки това лодката се повдигна и подскочи застрашително, а после се удари във водната повърхност, сякаш беше твърда земя.
Онор се втренчи в радара като птица, която гледа змия, в очакване на поредните лоши новини.
Екранът показваше единствено малка лодка, която се носеше от плътната островна завеса към тях. Тя разпозна зодиака на бреговата охрана. Радиото забръмча.
Джейк регулира честотата и взе микрофона, за да отговори на Конрой.
— Говори Тумороу. Без повреди.
— Справи се отлично — отвърна Конрой. — Васи нямаше как да те види от сейнера.
— От товарния кораб не го ли предупредиха?
— Според информацията, която събрах, докато ти ги изпреварваше, радарът на товарния кораб е бил замъглен и никой на борда не говорел английски. Или пък руснакът не можел да говори, а радарът на сейнера бил замъглен.
Саркастичният тон на Конрой подсказваше, че не е особено впечатлен от това обяснение.
— Няма престъпление, следователно няма и виновник — избъбри Джейк.
— Но беше на косъм.
— Няма спор.
— Вероятно е нужно да не плаваш известно време.
— Това официално становище ли е?
— Откога чувството за съпричастност е официално? — отвърна Конрой.
Джейк се засмя и сложи край на разговора. Преди да остави микрофона, получи друго обаждане на същата честота. Той изслуша съобщението и погледна Онор, преди да остави микрофона.
— Добре ли си? — попита я. Тя кимна.
— Сигурна ли си?
— Задникът ми е малко натъртен. Не е нещо сериозно.
Той се усмихна бавно и изпита облекчение й още нещо, някаква вътрешна топлина.
— Всичко, което се случва с твоя задник, е сериозно нещо, защото ме засяга лично — изрече вежливо той. — Прилягаш ми, сякаш си създадена за мен.
— Престани да говориш за…
Думите й бяха прекъснати от ново бръмчене на радиото.
— Джейк, Петер е. Силни извинения, приятел мой. Слушаш мен? А, много извинявай. Прекалено вълнение. Чуваш ли?
Джейк погледна микрофона, сякаш току-що го бе ухапал. От всички неприятни новини, които беше чул, откакто изчезна Кайл, Пьотър Резников вероятно бе най-лошата.
— Чувам те — излая Джейк на микрофона. — На кой от параходите се намираш?
— Товарния кораб. Капитанът е доста ядосан, но ти знаеш колко глупави са морските селяни. Той настоява, че вината е твоя, въпреки че радарът е, как да го кажа, несъстоятелен?
— И на мен ми казаха същото. Какво правиш в тази част на света? — попита грубо Джейк.
От говорителя прозвуча смях.
— Ах, Джейкъб… Не си се променил.
— А ти?
— Доволно, не малко. Ако ще дойдеш на борда веднага, щом влезем в пристанище, ти и мен можем вдигнем тост един друг с малко от най-добрата руска водка.
Джейк не възнамеряваше да стъпва на една палуба с Пьотър Резников, докато не узнаеше кой плаща на руснака.
— Някой друг път — каза Джейк спокойно. — Тази вечер имам друго занимание.
— Но, разбира се. Донеси красивата, изящна госпожица Донован с теб. Ако е очарователна като брат си Кайл, ще бъде блестяща компания.
Джейк погледна Онор. В момента тя изглеждаше по-скоро озадачена, отколкото очарователна.
— Някой друг път — повтори той в микрофона. По-скоро никога. Той нямаше никакво намерение да доближава Онор на по-малко от сто ярда от елегантния, остроумен руснак.
— Ах, Джейкъб, ти ме натъжаваш — информира Резников спокойно. — Може ли да настоявам? Заради — как се казваше — по-старите времена.
Вежливият тон не подведе Джейк. Току-що му бяха поднесли покана, на която нямаше право да откаже.
— Ще се срещнем в Чаудер кег след два часа — изръмжа Джейк.
15.
Джейк безмълвно изключи двигателя на пикапа й погледна Онор. Тя се беше преоблякла в прилепнали черни дънки, бронзов на цвят пуловер с висока яка и черен ленен жакет. Носеше златно, ръчно изработено колие. На него висеше украшение от стилизиран скален кристал, съчетан с черен кехлибар в старинен стил. Джейк разбра, без дори да я попита, че беше по неин дизайн.
Той погледна през тротоара към потъмнялата от времето, неостъклена входна врата на Чаудер кег и му се прииска да бе избрал някое от по-качествените заведения в града. Бяха изминали години, откакто се бе борил смело с дима и натрапчивата миризма на животинска мас, за да се нахрани с порция от безспорно най-добрата яхния с миди, която се предлагаше на северозапад от Тихия океан. Почти беше забравил колко долнопробно изглежда това място. И наистина беше такова.