Те се тълпяха около Лира, протягаха безплътните си ръце и я гледаха с няма молба. Смутена, тя се обърна към Уил и прошепна:
— Какво да правя?
— Разкажи им.
— Страх ме е. След онова, което стана одеве… Тези харпии…
— Кажи им истината. Ние ще държим харпиите на разстояние.
Тя го погледна разколебана, но лошите предчувствия не я напускаха. Обърна се към духовете, които продължаваха да протягат ръце към нея.
— Молим те! — шепнеха те. — Разкажи ни за света! Ти идеш оттам, кажи ни!
Недалеч се виждаше повалено дърво — сух оголен дънер, от който като кости към тъмното небе стърчаха призрачни бели клони. Лира почувства, че краката й се подкосяват, и се насочи нататък. Духовете се отдръпнаха да й направят път.
Тя седна и започна разказа си за света, който познаваше.
Разказа им как двамата с Роджър се бяха покатерили на покрива на колежа „Джордан“ и бяха намерили свраката със счупения крак. Как ровеха из прашните изби, потънали в паяжини, а веднъж пиха канарско — или беше токайско? — и се напиха.
После им разказа за голямата битка между гражданчетата от Оксфорд и децата на тухларите.
Най-напред им описа Глинозема и надвисналите над реката върби, чиито листа сребрееха отдолу. Разказа им за изсушената от слънцето глина, която започваше да се цепи и тогава човек можеше да пъхне пръсти в цепнатините и да измъкне калната плоча, още мокра и капеща отдолу, и колкото по-голяма беше плочата, толкова поудобно беше да замериш някого с нея.
Каза им как децата от Глинозема обичаха да се бият с градските хлапета, но бяха прекалено мудни и тъпи, с глина вместо мозък в главите си, затова пък гражданчетата бяха умни и пъргави като врабчета. И как един ден градските деца решиха да преглътнат всичките си дрязги, за да се обединят срещу общия враг. Разказа им как притиснаха тухларчетата от три страни и ги принудиха да се оттеглят към реката, разрушиха глинения им замък и превърнаха крепостните стени в снаряди, докато въздухът, земята и водата се смесиха и се превърнаха в кална локва, а всички деца изглеждаха съвсем еднакви, покрити с кал и мръсотия от главата до петите, и как никое от тях не беше прекарвало по-хубав ден в живота си.
Когато свърши разказа си, Лира се обърна към Уил изтощена, останала без сили. И застина поразена.
Освен духовете и приятелите й, имаше и друга публика. Клоните на дървото бяха отрупани с тъмни фигури на птици, а отгоре я гледаха като омагьосани мрачни женски лица.
Тя се изправи, изтръпнала от страх, но никоя от харпиите не помръдна.
— Вие ме нападнахте одеве — извика Лира разтреперана, — когато се опитах да ви разкажа нещо! А сега какво ви спира? Хайде, разкъсайте ме с ноктите си и ме превърнете в призрак!
— И през ум не ни минава — заяви една от харпиите, която се оказа самата Безименна. — Чуй ме! Преди хиляди години, когато тук дойдоха първите духове, Всемогъщият ни дари със силата да виждаме у всекиго най-лошото. Оттогава ние се храним с него, кръвта ни е пропита с него, сърцата ни са закоравели от него. Но то е единственото, което ни се предлага. А сега разбираме, че намерението ви е да отворите път към горния свят и да изведете духовете оттук…
Дрезгавият й глас беше заглушен от шепота на милиони гласове, възторжен и изпълнен с надежда, но харпиите изпляскаха с крила и ги накараха да замълчат.
— Да, да ги изведете! — изкрещя Безименна. — Какво ще правим ние тогава? Ще ти кажа, от днес нататък ще бъдем по-зли отвсякога! Нищо няма да таим, ще нараняваме, ще омърсяваме, ще разкъсваме на парчета всеки дух, който се изпречи на пътя ни, докато го накараме да полудее от страх, угризения и отвращение от самия себе си! Тук сега е пустош, ние ще я превърнем в ад!
Харпиите закрещяха и запляскаха с крила, някои от тях дори налетяха върху духовете и ги накараха в ужас да се разпръснат. Лира сграбчи ръката на Уил.
— Издадоха ни… Сега те ще ни намразят… Ще мислят, че сме ги предали! Вместо да помогнем, само още повече влошихме нещата!
— Тихо! — изсъска Тиалис. — Не се отчайвайте. Накарайте ги да се върнат и да ни изслушат.
— Върнете се! — извика Уил. — Върнете се всички! Чуйте ни!
Една по една харпиите, гневни и алчни за страдания, се обърнаха и започнаха да кацат по клоните. Върнаха се и духовете. Кавалерът предаде кончето си на Салмакия и скочи на една скала, откъдето всички можеха да го видят.
— Харпии! — извика той. — Ние можем да ви предложим нещо по-добро. Отговорете честно на въпросите ми и чуйте какво ще ви кажа. После ще решите. Когато одеве Лира ви говореше, вие връхлетяхте върху нея. Защо?
— Лъжи! — извикаха в един глас харпиите. — Лъжи и фантазии!