Той позвъни и брат Луис влезе почти мигновено.
— Отведи госпожа Колтър в най-хубавата стая за гости — нареди Председателят. — И я заключи.
Най-хубавата стая за гости беше мизерна, бедно обзаведена, но поне беше чиста. След като ключът се превъртя зад гърба й, госпожа Колтър се огледа за микрофон и скоро откри един в нощната лампа и втори под рамката на леглото. Изключи и двата и реши, че може да отдъхне, но я чакаше ужасна изненада.
От скрина зад вратата я наблюдаваше лорд Роке.
Тя извика и се подпря на стената, защото усети, че нозете й се подкосяват. Жилоногият седеше с кръстосани крака и явно се чувстваше като у дома си. Нито тя, нито маймунката го бяха видели. Когато пулсът й се поуспокои, госпожа Колтър си пое дъх и изрече:
— Кога щяхте да ме осведомите за присъствието си, любезни милорд? Преди да се съблека или след това?
— Преди това — отвърна той невъзмутимо. — Укротете демона си, за да не го укротя аз.
Златистата маймунка беше оголила зъби, а козината й беше настръхнала. Изписаната на лицето й злоба би ужасила всеки нормален човек, но лорд Роке само се усмихна. Шпорите му блестяха в мъждивата светлина на стаята.
Малкият шпионин се изправи и се протегна.
— Говорих с моя агент в крепостта. Лорд Азриел ви изпраща поздрави и ви моли да го информирате веднага щом научите какви са намеренията на тези хора.
Тя почувства как дъхът й спира, сякаш лорд Азриел я беше тръшнал на земята след ожесточена борба. Очите й се разшириха. Тя бавно се отпусна на леглото.
— За какво сте дошъл тук — да ме шпионирате или да ми помогнете?
— И двете. И имате късмет, че съм тук. Когато се появихте, те задействаха някакво анбарно устройство в подземието. Не знам какво е то, но около него се върти цял екип от учени. Вашата поява разбуни духовете.
— Не знам дали да се чувствам поласкана, или да се тревожа. Всъщност съм много уморена и смятам да си легна. Щом сте тук, за да ми помогнете, можете да останете на пост. А като начало просто се обърнете на другата страна.
Жилоногият се поклони и застана с лице към стената, докато тя се изми в очукания леген, избърса се с излинялата кърпа и си легна. В това време демонът й оглеждаше стаята — надникна в гардероба, под картината, зад завесите, през прозореца, където се очертаваха тъмните грамади на манастирските сгради. Лорд Роке го следеше внимателно. Най-сетне маймунката легна при госпожа Колтър и двамата тутакси потънаха в сън.
Лорд Роке не й каза всичко, което беше научил от лорд Азриел. Съюзниците следяха полета на всички същества, които преминаваха над границите на републиката, и бяха забелязали съсредоточаване на неизвестни сили на запад, които бе възможно да са ангели, но можеха да са и нещо съвсем различно. Изпратените патрули, чиято цел бе да разузнаят обстановката, до този момент не бяха научили нищо. Силите, които се събираха там, се бяха обвили в непроницаема мъгла.
Шпионинът реши, че е най-добре да не тревожи госпожа Колтър — тя беше съвсем изтощена. Остави я да спи спокойно и започна да обикаля безшумно стаята — приближи се към вратата, после надникна през прозореца, като през цялото време оставаше нащрек.
Около час след като си беше легнала, отвън се чу едва доловим шум, някакво леко драскане и шепот. През процепа на вратата се промъкна слаба светлина. Лорд Роке се спотаи в най-тъмния ъгъл зад крака на стола, на който госпожа Колтър беше оставила дрехите си.
След около минута се чу превъртане на ключ в ключалката. Вратата се открехна едва-едва, после светлината угасна.
Лорд Роке виждаше доста ясно в слабия светлик, който се процеждаше през тънките завеси, но новодошлият трябваше да почака, докато очите му свикнат с полумрака. Най-сетне вратата се отвори още малко и младият свещеник, брат Луис, се вмъкна в стаята.
Той се прекръсти и се приближи на пръсти до леглото. Лорд Роке се приготви за скок, но младежът само се надвеси над госпожа Колтър и се вслуша в равномерното й дишане. Когато се увери, че е дълбоко заспала, се обърна към тоалетната масичка.
Закри с ръка фенерчето си и едва тогава го включи. През пръстите му се промъкна тънък лъч. Той се наведе над масичката така, че носът му почти я докосваше, но каквото и да търсеше, то явно не беше там. Госпожа Колтър беше оставила няколко неща, преди да си легне — шепа монети, пръстен, часовник. Ала брат Луис очевидно не се интересуваше от тях.
Младежът отново се обърна към спящата жена и този път явно откри онова, което търсеше, защото изсъска тихичко през зъби. Предметът, който му трябваше, беше медальонът, окачен на златна верижка на врата на госпожа Колтър.