Лира погледна Уил в искрящите очи и се усмихна.
Продължиха изкачването и всяка крачка ги отдалечаваше от пропастта. Почвата под краката им ставаше по-солидна, издатините — по-сигурни, камъните — по-здрави.
— Май доста се изкачихме — каза Уил. — Дали да не изпробвам ножа?
— Още не — спря го харпията. — Имаме още път. Това място е лошо. Нагоре е по-добре.
Процесията отново се повлече безмълвно и мъчително, стъпка по стъпка… Пръстите им бяха изранени, коленете и бедрата им трепереха от усилието, главите им бучаха от изтощение. Най-сетне се добраха до върха на скалата и се озоваха пред тесен пролом, чийто край се губеше в сянката.
Уил извади ножа и започна внимателно да опипва въздуха.
— Аха! — промърмори той.
— Какво, откри ли нещо? — попита Лира.
— Така мисля.
— Уил — обади се баща му, — спри за малко и ме чуй.
Момчето отпусна ръка и се обърна. Съсредоточено върху онова, което правеше, нямаше време да мисли за баща си, но беше хубаво да знае, че той е до него. Сега внезапно осъзна, че скоро ще се разделят за последен път.
— Какво ще стане, когато излезете на открито? — попита той. Просто ще изчезнете, така ли?
— Още не. С господин Скорзби имаме една идея. Някои от нас ще останат тук още малко. Ти ще ни пуснеш в света на лорд Азриел, защото може би ще му потрябва помощта ни. Вие двамата ще трябва да тръгнете сами, ако искате да откриете демоните си, защото и те са в този свят.
— Но, господин Пари — обади се Лира, — откъде знаете, че демоните ни са в света на баща ми?
— Приживе бях шаман. Научих се да виждам някои неща. Попитай алетиометъра — той ще потвърди думите ми. Запомнете едно: човекът, когото познавахте като сър Чарлз Латром, трябваше от време на време да се връща в собствения си свят, защото не можеше да живее постоянно в моя. Философите от Tope дели анджели, които са пътешествали из световете в продължение на три века, също са го знаели. В резултат на това техният свят постепенно отслабнал и западнал. А и онова, което се случи с мен… Аз бях войник, офицер от военноморския флот, после си изкарвах прехраната като изследовател. Бях толкова здрав и силен, колкото изобщо е възможно. После една случайност ме отведе в друг свят и не можах да открия обратния път. Постигнах много и научих повече в света, в който попаднах, но след десет години в него вече бях неизлечимо болен. Причината за всичко това е една — демонът ви може да живее пълноценно само в света, в който сте родени, в противен случай ще се разболее и ще умре. Когато открием пролуки между световете, можем да пътуваме, но не и да живеем другаде. Великият замисъл на лорд Азриел в крайна сметка ще се провали точно по тази причина — небесната република трябва да бъде построена на мястото, към което принадлежим, защото за нас няма друг роден свят. Уил, момчето ми, сега можете да излезете навън и да си починете малко — и двамата имате нужда от това и го заслужавате. Но после ще трябва да се върнете в мрака при мен и господин Скорзби за едно последно пътуване.
Уил и Лира се спогледаха. После той отвори прозореца и това беше най-хубавото нещо, което бяха виждали.
Нощният въздух изпълни дробовете им, свеж, чист и прохладен. Очите им жадно поглъщаха осеяния със звезди небесен свод, искрящата някъде в ниското вода, китките дървета, високи като кули, изпъстрили просторната савана.
Уил разшири прозореца колкото беше възможно, така че през него да преминат шест-седем души едновременно.
Първите духове трепереха от надежда и вълнението им се предаваше като вълна към задните редици. И децата, и възрастните се вглеждаха с възторг в първите звезди, които виждаха от векове, и отблясъците сияеха в зажаднелите им очи.
Първият дух, който напусна света на мъртвите, беше Роджър. Той пристъпи напред и се обърна да погледне Лира, после се засмя смаян, докато се разтваряше в нощта, в звездната светлина, във въздуха… И изчезна, оставяйки след себе си усещането за ликуване, което породи у Уил представата за пенливо шампанско.
Останалите духове го последваха, а Уил и Лира се отпуснаха на тревата, влажна от капчиците роса. Всеки нерв в телата им ликуваше и благославяше уханната земя, нощния въздух и звездите.
27.
Площадката
Душата ми към клоните полита и като птица каца там, запява, после се озърта и реше сребърните си крила…
След като мулефите се заеха с построяването на площадката за Мери, работата потръгна бързо. На нея й беше приятно да ги наблюдава, защото те умееха да разговарят, без да се карат, и да работят, без да се пречкат един другиму, а дърводелските им умения бяха наистина изумителни.