След като кавалерът приключи речта си, Лира се обърна към Уил.
— Добре. Готова съм.
Момчето извади ножа и погледна в очите баща си, застанал наблизо. Още съвсем малко щяха да са заедно и Уил си помисли какво щастие би било да са тримата с майка му…
— Уил! — с тревога прошепна Лира.
Той спря и отпусна ръка, а ножът остана да виси във въздуха, заклещен между атомите на друг, невидим свят. Момчето пое дълбоко дъх.
— Едва не…
— Разбрах — каза тя. — Уил, погледни ме!
В призрачната светлина той различи блестящата й коса, решителните устни и искрящите очи, усети топлината на дъха й и близкия аромат на тялото й.
И почувства, че може да измъкне ножа.
— Ще опитам пак — каза.
Съсредоточи се и насочи всичките си мисли към върха на ножа. Не след дълго откри онова, което търсеше. Духовете се бяха струпали така близко, че двамата с Лира усещаха с всеки свой нерв едва доловимо ледено пъплене.
Най-сетне и последният замах беше направен.
Първото, което ги връхлетя, беше шумът. Светлината, която нахлу през отвора, ги заслепи и трябваше да закрият очи. Ала грохотът, взривовете, оръдейният огън и виковете бяха толкова силни, че косите им настръхнаха от ужас.
Първи се окопитиха Джон Пари и Лий Скорзби. И двамата бяха опитни войници и шумът не успя да ги стресне толкова, но Лира и Уил бяха зашеметени.
Над главите им избухваха взривни ракети, които посипваха склоновете на планината недалеч с парчета камъни и метал. В небето ангели се биеха с други ангели, стрелкаха се вещици, звучаха бойни възгласи. Видяха жилоног, яхнал водно конче, да атакува летяща машина, чийто пилот човек се опитваше да влезе в ръкопашен бой с него. Водното конче излетя стремително нагоре, а ездачът му скочи и заби шпорите си дълбоко в шията на човека и отново се метна върху блестящия зелен гръб на насекомото. Машината с трясък се заби в скалите в подножието на крепостта.
— Разшири прозореца! — нареди Лий Скорзби. — Пусни ни да излезем!
— Почакай, Лий — намеси се Джон Пари. — Там става нещо. Погледни!
Уил изряза втори, по-малък прозорец, а когато надникнаха през него, нещо на бойното поле се беше променило. Атакуващите бяха започнали да се изтеглят. Няколко бронирани машини спряха и тромаво обърнаха назад. Една ескадрила, която до този момент се справяше доста добре с гироптерите на лорд Азриел, внезапно промени посоката на полета си и обърна на запад. Пехотата, въоръжена с пушки и огнехвъргачки, с отровни снаряди и оръжия, каквито никой от наблюдаващите не беше виждал, също започна да се изтегля.
— Какво става? — зачуди се Лий. — Те напускат бойното поле — но защо?
Нямаше видима причина за подобно изтегляне — съюзниците на лорд Азриел бяха по-малобройни, с не толкова мощни оръжия, а много от войниците бяха ранени.
Внезапно Уил усети раздвижване сред духовете, които гледаха и сочеха нагоре.
— Привидения! — извика Джон Пари. — Ето какво било!
Тогава за пръв път Лира ги видя. Приличаха на блещукащи прозрачни воали, които се спускаха от небето плавно като тополов пух, но едва се забелязваха, а когато кацнаха на земята, станаха съвсем неразличими.
— Какво правят? — попита тя.
— Насочват се към пехотата…
Лира и Уил едновременно осъзнаха какво ще последва и изкрещяха в един глас:
— Бягайте! Махнете се оттам!
Някои от войниците чуха детските гласове и се озърнаха смаяни. Други вдигнаха пушките към странните бледи силуети и стреляха, но без никакъв ефект. Тогава Привиденията нападнаха първия войник.
Беше африканец от света на Лира. Демонът му, дългокрака пъстра котка, оголи зъби и се приготви за скок.
Всички видяха как мъжът вдигна пушката и се прицели, без да му трепне окото, но в следващия миг демонът му се оказа впримчен от невидима мрежа, съскащ, ръмжащ и безпомощен, а човекът захвърли пушката и се втурна към него, крещейки името му, почти примрял от болка и жестоко гадене.
— Е, Уил — продума Джон Пари, — сега ни пусни. Ние можем да се сражаваме с тези твари.
Уил разшири прозореца и изтича навън начело на армията от духове. После започна най-странната битка, която можеше да си представи.
Духовете изскочиха изпод земята — бледи силуети, още по-незабележими на дневна светлина. Те вече нямаха от какво да се боят и се хвърлиха срещу невидимите Привидения, като сграбчваха, късаха и раздираха нещо, което погледите на Лира и Уил не можеха да уловят.
Пехотинците и останалите живи съюзници бяха слисани и наблюдаваха с недоумение тази призрачна битка. Уил се насочи право в центъра й, като размахваше ножа. По-рано Привиденията бяха избягали от него, значи и сега щяха да сторят същото.