Госпожа Колтър беше достатъчно близко, за да види съществото на носилката — вероятно също ангел, но неописуемо стар. Не можеше да го разгледа добре, защото стените на носилката бяха от кристално стъкло, което блестеше и отразяваше бледата светлина на планината, но й се стори, че различава потънало в бръчки лице, треперещи ръце, беззъба уста и сълзящи очи.
Грохналото същество посочи с треперлив жест мислелета, като не спираше да си мърмори и да подръпва брадата си, после отметна глава и нададе такъв гневен вой, че госпожа Колтър си запуши ушите.
Ала ангелите изглежда си имаха друга работа, защото бързо вдигнаха носилката и продължиха пътя си, без да обръщат внимание на виковете и мърморенето. Когато стигнаха на открито, те разпериха широко крила и полетяха заедно с носилката. Не след дълго процесията се скри в мъглата.
Но сега нямаше време да се мисли за това. Жената и демонът й бързо изкачиха широкото стълбище, минаха по няколко моста и продължиха нагоре. Колкото повече се изкачваха, толкова повече се засилваше усещането, че около тях кипи някаква невидима дейност. Най-сетне свиха зад един ъгъл и излязоха на нещо като широк площад, забулен в мъгла. Насреща им изникна ангел с копие.
— Кои сте вие? — попита стражът. — Какво търсите тук?
Госпожа Колтър го изгледа с любопитство. Значи такива бяха съществата, които някога се бяха влюбвали в жени, човешки дъщери.
— Не, не — кротко изрече тя, — не си губете времето, а ме заведете бързо при Наместника. Той ме чака.
Тактиката й беше да ги обърка, да ги извади от равновесие. Ангелът беше слисан и не знаеше как да постъпи, затова се подчини. Жената вървя след него няколко минути, докато се озоваха в широко преддверие. Не беше ясно как са влезли в него, но бяха там, и не след дълго пространството пред нея се отвори като врата.
Демонът й беше впил острите си нокти в ръката й и тя сграбчи козината му, черпейки сила от него.
Насреща им се появи същество, изтъкано от светлина. Имаше силуета на човек, ръста на човек, но беше твърде бляскаво, за да го види. Златистата маймунка скри лице на рамото й, а тя вдигна ръка да заслони очите си.
— Къде е тя? — властно изрече Метатрон. — Къде е дъщеря ти?
— Дойдох, за да ви кажа, милорд — поклони се госпожа Колтър.
— Ако е в твоя власт, защо не я доведе?
— Не е, но демонът й е в ръцете ми.
— Как така?
— Кълна се, Метатрон, демонът й е в моя власт. Моля ви, велики Наместнико, прикрийте се — заслепявате ме…
Той тутакси спусна пред себе си завеса от мъгла. Това беше като да гледаш слънцето през опушено стъкло и сега жената го виждаше по-ясно, макар да си даваше вид, че все още е заслепена. Видът му беше на зрял мъж, висок, могъщ и властен. Облечен ли беше? Имаше ли крила? Не би могла да каже, защото не можеше да откъсне поглед от очите му, излъчващи необикновена сила.
— Моля ви, Метатрон, изслушайте ме! Идвам от лагера на лорд Азриел. Демонът на детето е при него и той знае, че дъщеря му скоро ще дойде да го потърси.
— Какво иска той от детето?
— Да я държи далеч от вас, докато порасне. Лорд Азриел не знае къде съм отишла и ще трябва бързо да се върна. Но ви казвам истината. Погледнете ме, велики Наместнико, защото аз не мога. Огледайте ме добре и ми кажете какво виждате.
Принцът на ангелите се вгледа в нея. Никой не беше гледал така Мариса Колтър, откакто се помнеше. Всяка защита, всяка преграда, зад която можеше да се прикрие, падна под силата на този поглед и тя стоеше пред Метатрон напълно разголена — тяло, сянка и демон.
Знаеше, че сега най-съкровената й същност ще трябва да отговаря вместо нея и трепереше при мисълта, че онова, което вижда, може да му се стори недостатъчно. Лира беше излъгала Йофур Ракнисон с думи — сега майка й трябваше да излъже с целия си досегашен живот.
— Да, виждам — продума Метатрон.
— Какво виждате?
— Поквара, завист и жажда за власт. Жестокост и студенина. Коварство. Чиста, неподправена, отровна злоба. Откакто се помниш, не си проявявала капчица съчувствие, симпатия или доброта, без да си направиш сметка какво ще ти донесе това. Измъчвала си и си убивала без съжаление и колебание. Вършила си предателства, плела си интриги и си се гордяла с вероломството си. Ти си помийна яма от морални нечистотии.
Гласът, произнесъл тази присъда, разтърси госпожа Колтър до дъното на душата й. Тя знаеше, че ще стане така, и трепереше от ужас, но в същото време се надяваше тъкмо това да се случи. Сега, когато думите бяха изречени, сърцето й трепна от кратко тържество.
Тя се приближи до него.
— Ето, вече виждате, нищо не ми струва да го предам. Мога да ви отведа до мястото, където той държи демона на дъщеря ми, и тогава ще можете да го унищожите, а тя сама ще влезе в капана, без нищо да подозира.