Мъглата около нея потрепери и сетивата й се замъглиха. Думите, които последваха, прободоха плътта й като ледени кинжали.
— Когато бях човек — прогърмя гласът му, — имах много жени, но нито една не беше хубава като теб.
— Когато сте бил човек?
— Когато бях човек, името ми беше Енох, син на Иаред, син на Малелеил, син на Каинан, син на Енос, син на Сит, син на Адам. Живях на земята шейсет и пет години, после Всемогъщият ме призова при себе си.
— И сте имал много жени?
— Обичах плътта им. И разбирах синовете на небето, когато се влюбваха в дъщерите на земята, и молех Всемогъщия да им прости. Ала сърцето му се беше отвърнало от тях и той нареди да бъдат низвергнати.
— И не сте познал жена от хиляди години?
— Аз бях Наместник на царството Божие.
— А не е ли време да се сдобиете със съпруга?
В този миг се чувстваше най-уязвима и застрашена, ала вярваше в плътта си и в странната истина, която беше научила за ангелите, особено за онези, които някога са били хора — те жадуваха за плът, копнееха да притежават и да докосват плът. Метатрон се беше приближил — достатъчно, за да вдъхне аромата на косите й, да усети топлината на гладката й кожа, да я докосне с парещи ръце.
Чу се странен звук — съскане и пращене, каквито чува човек, преди да разбере, че къщата му е обхваната от пожар.
— Кажи ми какво прави лорд Азриел и къде е — заповяда Метатрон.
— Мога да ви заведа още сега — предложи тя.
Ангелите с носилката се отдалечиха от Облачната планина и полетяха на юг. Заповедта на Метатрон беше да отнесат Всемогъщия, на сигурно място, по-далеч от бойното поле, защото все още му трябваше жив. Не му даде многобройна охрана, за да не привлича вниманието на неприятеля, а заложи на бурята. Беше преценил, че в такова време една малка група може да мине незабелязана, докато многобройният отряд със сигурност щеше да бие на очи.
И точно така щеше да стане, ако един скален призрак, пируващ върху тялото на полумъртъв воин, не беше погледнал нагоре точно в дига, когато случаен лъч от прожектор проблесна в кристалното стъкло на носилката.
Нещо шавна в паметта на скалния призрак и той спря за миг, сграбчил с една ръка топлия черен дроб на човека. Един от братята му го изблъска и тогава споменът за бъбрещата полярна лисица оживя в паметта му.
Той тутакси разпери ципестите си крила и се издигна във въздуха, а след него полетяха и останалите.
Ксафания и ангелите й цяла нощ и част от сутринта усърдно претърсваха планината и най-сетне откриха малка цепнатина в склона под крепостта, която предния ден не беше там. Разгледаха я, после я разшириха и лорд Азриел се спусна долу. Под укрепленията се простираше огромна мрежа от подземни пещери и тунели.
Тъмнината не беше непрогледна, както си мислеше отначало. Отнякъде идеше слаба светлина, която приличаше на поток от милиарди частици, изпускащи едва забележимо сияние. Лорд Азриел се вгледа и забеляза, че потокът се движи равномерно надолу по тунела.
— Прах — обърна се той към демона си.
Никога не го беше виждал с невъоръжено око, нито пък беше виждал толкова много Прах на едно място. Внезапно тунелът свърши и той се озова в дъното на огромна пещера. Сводът й беше толкова висок, че би могъл да побере дузина катедрали. Под нямаше — стените се спускаха като фуния към центъра, където зееше бездънна яма, по-тъмна от самия мрак, а водопадът от Прах се изливаше в нея. Милиардите частици бяха като звездите от всички галактики, събрани заедно, и всяка от тях беше прашинка от една обща разумна мисъл. Мисъл, в която се усещаше печал.
Двамата с демона се спуснаха към бездната. Постепенно пред очите им се разкри онова, което ставаше на другия край на пропастта, тънещ в полумрак. Отначало им се стори, че долавят някакво движение, а после пред погледа им се разкри странна гледка — процесия от смътни бледи фигури, мъже, жени и деца, същества от всички светове, сред тях и такива, каквито никога не беше виждал. Те пъплеха с усилие по стръмния склон, твърде улисани, за да ги забележат. Лорд Азриел усети как косата му настръхва. Всички бяха призраци.
— Лира е дошла тук! — прошепна той на снежния леопард.
— Внимавай къде стъпваш! — промълви само Стелмария.
В това време Лира и Уил, подгизнали до кости, треперещи и зашеметени от болка, се препъваха през калта и камъните и хлътваха в дупките, пълни с дъждовна вода, почервеняла от кръв. Лира се боеше, че лейди Салмакия умира — от няколко минути малката шпионка не беше промълвила е дума, само лежеше отпусната в ръцете й.