Метатрон изрева от болка. Викът му отекна в огромната пещера, блъсна се в скалите и се умножи, а духовете, които продължаваха да се нижат в безкрайна процесия, спряха и се ослушаха.
Снежният леопард Стелмария, чието съзнание се замъгляваше заедно с това на човека й, с последно отчаяно усилие скочи, за да впие зъби в гърлото на ангела.
Метатрон се свлече на колене. Госпожа Колтър политна заедно с него и, падайки, улови погледа на лорд Азриел, чиито залени с кръв очи я гледаха с настойчива молба. Тя се надигна с неимоверно усилие, отмести пляскащото крило и сграбчи косата на ангела, накланяйки главата му назад и оголвайки гърлото му.
Лорд Азриел го теглеше назад, под краката им се търкаляха камъни, а маймунката скачаше, хапеше, дереше и късаше. Бяха на самия ръб на бездната, когато Метатрон се изправи и с последно усилие разпери крила — огромен бял балдахин, който се издигаше и спускаше стремително. Госпожа Колтър се озова на земята, а ангелът вече политаше нагоре заедно с вкопчения в него лорд Азриел, който все повече отпадаше. Маймунката беше сграбчила с пръсти косата на Метатрон и никога нямаше да го пусне…
Бяха над самата пропаст и се издигаха. Ако Метатрон не бъдеше спрян, щеше да избяга, а лорд Азриел да падне.
— Мариса! Мариса!
Викът му я накара да събере последните си сили и да се изправи. С нечовешко усилие, сподирена от снежния леопард, тя пристъпи към пропастта, напрегна цялата си воля и се хвърли към ангела, към своя демон и умиращия си любовник, сграбчи мощните пляскащи крила и всички заедно полетяха в бездната.
Скалните призраци чуха възгласа на Лира и като един обърнаха плоските си глави към нея.
Уил се втурна сред гъмжилото и удари с ножа най-близкия призрак. Усети как Тиалис литна от рамото му и кацна на бузата на най-едрата от гнусните твари. Видя го как сграбчва косата й и забива шпора под челюстта й. Съществото успя да го отърси от себе си, но само след миг нададе пронизителен вой и се стовари в калта, а другото се беше втренчило тъпо в отрязаната си ръка, която при падането беше сграбчила собствения му глезен. Уил заби острието в гърдите му и усети как ножът подскочи три-четири пъти заедно със замиращия му пулс. Побърза да го измъкне, преди създанието да рухне и да го повреди.
Чу как останалите с писъци избягаха. Знаеше, че Лира е невредима зад гърба му, и се хвърли с вик в калта, обзет от една-единствена мисъл:
— Тиалис! Тиалис!
Сграбчи умиращия скален призрак, който все още тракаше с челюсти и се опитваше да го ухапе, и отмести главата му. Тиалис лежеше мъртъв отдолу, а шпората му беше забита дълбоко във врата на съществото. То все още риташе и хапеше и Уил с един замах отряза главата му, за да освободи тялото на жилоногия от кожестата му шия.
— Уил! — прошепна Лира зад гърба му. — Погледни… Момичето гледаше с широко отворени очи кристалната носилка, която като по чудо беше оцеляла, макар стъклата да бяха целите в кал и кръв. Носилката беше полегнала на една страна сред камънаците, а вътре…
— О, Уил, той още е жив! Но… горкичкият!
Тя притисна ръце към кристалното стъкло, като се опитваше да стигне до ангела и да го утеши — защото той беше престарял, ужасен и плачеше като малко дете, свит в най-далечния ъгъл.
— Колко ли е стар! Никога не съм виждала някой да плаче така… Уил, не можем ли да го освободим?
Уил с един замах сряза кристала и посегна да извади ангела. Грохнало и треперещо, престарялото създание само хлипаше и бъбреше нещо несвързано, свито от ужас пред новата заплаха.
— Няма страшно — опита се да го успокои Уил. — Ако не друго, поне ще ти помогнем да се скриеш. Ела, нищо няма да ти сторим.
Треперещата ръка се вкопчи в неговата. Старецът тихичко хленчеше и скимтеше, скърцаше със зъби и подръпваше брадата си, но когато Лира също посегна да му помогне, той се опита да се усмихне и дори да се поклони, а сълзящите му очи сред дълбоките бръчки примигваха насреща й с невинно изумление.
Двамата помогнаха на стареца да се измъкне от кристалната си клетка. Не беше трудно, защото той беше лек като перце и готов да ги последва навсякъде. Беше напълно лишен от собствена воля и отвръщаше да добротата така, както цветето се разтваря срещу слънцето. Ала на открито се оказа уязвим. Силуетът му започна да се размива и да бледнее. Само след няколко секунди старецът изчезна като дим и след него остана само споменът за изумено примигващите очи и въздишката на дълбоко, безгранично облекчение.
Всичко това трая не повече от минута. Уил се сепна и се обърна към жилоногия, вдигна малкото му телце и го залюля в прегръдките си. От очите му бликнаха сълзи.