Уил и Лира трепереха от страх и слабост, а гаденето и болката се усилваха, но и през ум не им минаваше да се откажат. Лира отмяташе къпиновите вейки с голи ръце, Уил продължаваше да размахва ножа и да сече, а около тях битката на призрачните създания ставаше все по-ожесточена.
— Ето ги там! — извика Лий. — Видяхте ли ги? До онази скала… Две диви котки съскаха, фучаха и деряха. И двете бяха демони и ако имаше време, Уил щеше да познае кой е Панталеймон. Ала време нямаше, защото от най-близката сянка се надигна зловещият силует на Привидение и плавно се насочи към тях.
Уил прескочи поваления дънер пред себе си, последната преграда между него и демоните, и заби ножа в блещукащия призрачен воал, увиснал във въздуха. Усети как ръката му изтръпна, но стисна зъби, пръстите му се сключиха още по-здраво около дръжката и бледият силует сякаш кипна и се стопи в мрака.
Демоните бяха обезумели от страх, защото през дърветата се промушваха и се тълпяха все нови и нови Привидения и само храбрите духове ги възпираха.
— Можеш ли да отвориш прозорец? — попита призракът на Джон Пари.
Уил вдигна ножа, но трябваше да спре, защото отново усети мъчителното гадене, което го заля като вълна. В стомаха му не беше останало нищо и болката го преряза като с нож. До него Лира се бореше с гаденето и замайването. Призракът на Лий пръв забеляза причината, втурна се към демоните и се вкопчи в бледото създание, което се промъкваше иззад скалата зад гърба им.
— Уил… моля те… — изохка Лира, останала без дъх.
Момчето вдигна ножа и замахна. Лий пръв надникна през отворения прозорец и не повярва на очите си — пред тях се простираше безбрежна прерия, тиха и безметежна под сияйната светлина на луната, която толкова приличаше на родните му простори, че сърцето му подскочи от радост.
Уил с няколко скока прекоси поляната и сграбчи единия демон, а Лира грабна втория.
Дори и в този миг на ужасна опасност и нечовешко напрежение и двамата усетиха как ги пронизва внезапна тръпка на щастие. Лира беше прегърнала демона на Уил, а той държеше Панталеймон.
Те с мъка откъснаха очи един от друг.
— Сбогом, господин Скорзби! — извика Лира, търсейки с поглед стария си приятел. — Искам… о, благодаря ви, благодаря! И сбогом!
— Сбогом, скъпо мое дете… сбогом, Уил… и всичко хубаво!
Лира бързо се шмугна през прозореца, но Уил не тръгваше, а гледаше призрака на баща си в очите, сияещи на лунната светлина. Преди да се разделят завинаги, трябваше да му каже нещо.
— Ти каза, че съм боец — промълви той. — Каза ми, че го нося в кръвта си, и аз не поисках да споря. Татко, ти грешиш. Воювах, защото така трябваше. Не мога да избирам природата си, но мога да избирам как да постъпвам. И ще избера, защото сега съм свободен.
Усмивката на баща му сияеше от гордост и нежност.
— Добре се справи, момчето ми. Повече от добре.
Уил нямаше сила да продължи. Обърна се и последва Лира.
Сега, когато целта беше постигната, а двете деца бяха открили демоните си и бяха в безопасност, мъртвите бойци позволиха на атомите си да се разделят и да се разпръснат завинаги.
Последната искрица съзнание, била някога Лий Скорзби, въздухоплавателят, се вдигна високо, както някога неговият балон, и се понесе над малката горичка, над обърканите Привидения, над могъщия силует на неговия приятел, бронирания мечок. Необезпокояван от избухващите снаряди, глух за взривовете, виковете и писъците, погълнат единствено от собствения си полет, той премина през гъстите облаци и излезе под искрящите звезди, където го чакаха разпилените атоми на неговата обична Хестър.
32.
Утрото
Идва утрото, нощта отстъпва, а стражите напускат своя пост.
Огромната златиста прерия, която призракът на Лий Скорзби беше зърнал за миг през прозореца, се ширеше тиха и спокойна под първите утринни лъчи.
Златиста, но в същото време и жълта, кафява, зелена с всички оттенъци, които природата познаваше, на места черна, набраздена с антрацитени линии и резки, понякога сребриста, където слънцето докосваше върха на някоя тревичка, започнал да набъбва в цвят, и синя от блясъка на далечно езеро, в чиито води се оглеждаше небето.
И тиха, но не и безмълвна. Лекият ветрец шумолеше в милиардите тревички, милиарди насекоми и други дребни създания бръмчаха и цвърчаха в тревата, а горе в синевата невидима птичка лееше звънки трели, които ту се отдалечаваха, ту се приближаваха, но никога не се повтаряха.
Сред цялата тази шир единствените безмълвни и неподвижни живи същества бяха момчето и момичето, които спяха, опрели гърбове, под сянката на една надвиснала скала на върха на малък хълм. Бяха така застинали, толкова бледи, че приличаха на мъртви. Гладът беше опънал кожата на лицата им, болката беше очертала кръгове около очите им, целите бяха покрити с прах и мръсотия — и немалко кръв. Съдейки по отпуснатите им крайници, и двамата бяха изтощени до смърт.