— Какъв глас? И как е говорел, щом не си го виждала?
За Атал беше невъзможно да си представи разговор без движението на хобота, което изясняваше смисъла на казаното. Беше спряла насред лехата с боб и гледаше Мери като омагьосана.
— Всъщност, видях го. Беше жена — мъдра жена, на вид като моите хора. Но много стара и в същото време млада.
Мъдър беше думата, с която мулефите наричаха старейшините си. Атал беше цялата слух.
— Как е възможно да е и стара, и млада? — попита тя.
— Така се казва — обясни Мери.
Атал помръдна хобот, успокоена.
— Тя ми каза да чакам децата — продължи Мери, — и къде и кога ще се появят. Но не и защо. Аз трябва просто да се погрижа за тях.
— Те са уморени и наранени — каза Атал. — Ще могат ли да спрат изтичането на зрафа?
Мери въздъхна. Знаеше и без да поглежда в далекогледа, че сенчестите частици изтичат по-бързо отвсякога.
— Надявам се — промълви. — Но не знам как.
С падането на вечерта, когато огнищата бяха запалени и се появиха първите звезди, пристигна група мулефи от друго село. Мери переше. Тя чу тътена на колелата и развълнуваните им гласове и побърза да излезе при тях.
Лира и Уил бяха спали целия следобед и сега се размърдаха. Лира седна замаяна и видя Мери да разговаря с петима или шестима мулефи, които я бяха наобиколили. Личеше си, че са развълнувани, но не можеше да се каже дали са сърдити, или се радват.
Мери я видя и прекъсна разговора.
— Лира, нещо се е случило — обърна се към нея. — Те са открили нещо, което не могат да обяснят, и то е… Не знам какво е. Трябва да ида да погледна. На около час път оттук. Ще се върна възможно най-бързо. Ако ви трябва нещо, къщата ми е на ваше разположение. Трябва да тръгвам, много са разтревожени…
— Добре — кимна Лира, все още замаяна от съня. Мери погледна под дървото. Уил търкаше очи.
— Наистина няма да се бавя. Атал ще остане с вас.
Водачът на групата проявяваше признаци на нетърпение. Мери бързо прехвърли юздата и стремената през гърба му, извини се за непохватността си и го възседна. Групата обърна и изчезна с трополене в мрака.
Посоката, в която потеглиха, й беше непозната. Мери никога не беше яздила в тъмното и откри, че бързото препускане я плаши дори повече, отколкото през деня. Докато се изкачваха по едно възвишение, видя отражението на луната върху морската шир и сребърната й светлина я обгърна със студени пипала от скептицизъм и изумление. Изумлението беше вътре в нея, а скептицизмът — в заобикалящия я свят. Студът беше навсякъде.
От време на време вдигаше поглед и попипваше далекогледа в джоба си, но не можеше да го използва, докато се движеха. А мулефите се движеха много бързо и целеустремено и нищо не би ги накарало да спрат точно сега. След около час препускане край брега те свиха към сушата, като излязоха от каменния път и поеха по утъпкан коловоз, който минаваше през равнината и водеше нагоре към верига хълмове. Луната осветяваше голите възвишения с дълбоки цепнатини и пролуки, през които се процеждаха поточета.
Мулефите я отведоха до една от тези цепнатини. Мери беше слязла още щом излязоха от каменния път и сега се спусна заедно с тях по хълма до разлома.
Чу бълбукане на поток и шума на нощния вятър в тревите. Колелата леко поскърцваха по утъпканата земя, а мулефите си разменяха кратки фрази, докато най-сетне спряха.
В самия хълм, само на няколко метра от нея, се виждаше един от онези прозорци, които само острият кинжал можеше да отвори. Приличаше на гърло на пещера, защото луната го осветяваше донякъде, сякаш пролуката беше в самия хълм. Но не беше. А от него се нижеше процесия от сенки.
Мери усети, че съзнанието й не може да обхване случващото се, и сграбчи най-близкия клон, за да се увери, че физическият свят още съществува и тя е част от него.
Приближиха се. От мрака изникваха старци и деца, майки с бебета на ръце, хора и същества, каквито никога не беше виждала, заставаха под лунната светлина — и изчезваха.
Това беше най-странното от всичко. Те правеха няколко крачки в света на тревата, въздуха и сребърната светлина, оглеждаха се наоколо с озарени от радост лица — и протягаха ръце, сякаш искаха да прегърнат цялата вселена. После се разсейваха, сякаш бяха дим или мъгла, превръщайки се в част от земята, росата и нощния бриз.
Някои от тях се приближаваха до Мери, сякаш искаха да й кажат нещо, протягаха ръце и тя усещаше докосването им като хладен повей. Един от духовете — възрастна жена — й махна да се приближи.
Жената заговори:
— Разказвай им истории. Това е, което не знаехме. Толкова време, и да не разберем! Но те искат истината. Това е като хляб насъщен за тях. Трябва да им разказваш истински истории и всичко ще е наред, всичко! Просто им разказвай.