— Забрави ли, че нищо няма да се получи?
— Защо?
— Спомни си какво каза духът на баща ти точно преди да излезем. Че демоните могат да живеят дълго само в собствения си свят. Лорд Азриел — баща ми, де — може да не е помислил за това, защото не е знаел достатъчно за другите светове… Цялата тази храброст, това изкуство — изрече тя замислено, — всичко да отиде на вятъра!
Не след дълго двамата стигнаха върха на възвишението и спряха да се огледат.
— Уил — прехапа устни Лира, — а ако не ги намерим?
— Ще ги намерим. Чудя се само как ли изглежда демонът ми.
— Нали видя. Аз го пренесох — рече тя и се изчерви.
Да докоснеш нещо толкова интимно като чужд демон, се смяташе за най-грубо нарушение на приличието. И не само правилата на добрия тон го забраняваха — имаше нещо по-дълбоко, което приличаше на срам. Бузите на Уил пламнаха — виждаше се, че го съзнава не по-зле от Лира. Трудно беше да се каже дали изпитва и онова вълнение, примесено със страх, което я беше връхлетяло така ненадейно предната вечер, а сега я обсебваше отново.
Двамата продължиха пътя си, обзети от внезапен свян. Но Уил не би се оставил това да надделее.
— Кога демонът престава да променя формата си? — попита той.
— Горе-долу… на нашата възраст и малко по-късно. Понякога е нужно и повече време. Ние с Пан често сме си говорили за това и сме се чудили какъв ли ще бъде…
— И никой ли не може да предположи?
— Не и докато си дете. Когато пораснеш, започваш да се замисляш… Възможностите са много, но обикновено накрая се стига до форма, която ти подхожда. Нещо, което отразява същността ти. Ако демонът ти е куче, това означава, че правиш каквото ти се каже, знаеш кой командва, изпълняваш заповеди и опитваш да се харесаш на началниците. Много от слугите имат демони кучета. Това помага да разбереш какво представляваш и за какво те бива. А хората в твоя свят как разбират какво представляват?
— Не знам. И изобщо, знам много малко за моя свят. Умея да пазя тайна, да се спотайвам и да се крия, но почти нищо не знам… за големите, за приятелите. За любовта. Мисля, че да имаш демон никак не е леко, защото всеки ще разбере какво представляваш само като го погледне. А аз обичам да пазя тайна и да не се набивам на очи.
— В такъв случай демонът ти може би ще е животно, което обича да се крие. Или някое от онези животни, които приличат на други — например пеперуда, която за маскировка прилича на оса. В твоя свят сигурно има такива животни — в моя ги има, а ние толкова си приличаме с вас.
Двамата замълчаха. Свежото прозрачно утро къпеше в светлина света около тях. Докъдето поглед стигаше, саваната се простираше златистозелена и пуста. В целия свят като че нямаше други хора, освен тях.
— Всъщност тя не е съвсем пуста — внезапно каза Лира.
— Говориш за онзи човек?
— Не. Знаеш за какво говоря.
— Така е. В тревата виждам някакви сенки… може би птици.
От време на време нещо се стрелкаше около тях, но беше по-лесно да се види с крайчеца на окото, отколкото, ако го гледаш направо. Уил й го каза.
— Това е способност с обратен знак — обясни Лира.
— Какво?
— Поетът Кийтс го е казал. Доктор Малоун знае. То е като да тълкуваш алетиометъра. Нали и ти така си служиш с ножа?
— Да, нещо такова. Но си помислих, че може да са демоните.
— И аз, но…
Тя сложи пръст на устните си. Уил кимна.
— Виж! — посочи той. — Едно от онези паднали дървета.
Беше дървото на Мери. Те се приближиха предпазливо, като не откъсваха поглед от горичката — да не би още някое да падне. В такова спокойно утро, в което само вятърът люлееше тревите, им се виждаше невероятно, че такова мощно дърво се е сгромолясало. Огромната му зелена корона се извисяваше като приказен палат над главите им.
Внезапно Лира сграбчи ръката на Уил.
— Тихо! — прошепна тя. — Не поглеждай! Сигурна съм, че са горе. Видях нещо да мърда и съм готова да се закълна, че беше Пан…
Ръката й беше топла и това го развълнува повече от листата и клоните над тях. Той обаче се овладя и плъзна разсеяно поглед към хоризонта, докато вниманието му беше насочено към дървото. Да, права беше! Сред клоните се спотайваше нещо, което не беше дърво, а до него още едно.
— Да се махаме! — прошепна. — Ще се отдалечим, да видим дали ще ни последват…
— А ако не тръгнат след нас? — попита Лира. — Добре де, да опитаме…
Те се престориха, че се оглеждат, дори понечиха да се качат на един клон, но се отказаха, поклатиха глави и се отдалечиха.
— Защо не можехме да погледнем назад! — възкликна Лира, след като изминаха няколкостотин крачки.
— Продължавай да вървиш. Те ни виждат и няма да се изгубят. Когато решат, сами ще дойдат.