Сърцето на Лира биеше така лудо, че тя усещаше пулса в гърлото си. Двамата се спогледаха продължително, после се обърнаха и тръгнаха по течението на потока. Храсталакът ставаше все по-гъст. Водата минаваше през зелени тунели и излизаше на изпъстрени с цветя полянки, за да потъне отново в зеленината.
В подножието на хълма поточето навлизаше в малка горичка от сребристи дървета.
Отец Гомес наблюдаваше от върха на хълма. Не беше никак трудно да ги следва — независимо от убеждението на Мери, в откритата савана имаше доста места, където можеше да се скрие, а сред конопените дървета и смолистите храсти беше още по-лесно. Момчето и момичето често се оглеждаха, сякаш подозираха, че някой ги следи, и той трябваше да ги следва от разстояние, но с напредването на деня те като че станаха по-непредпазливи и спряха да обръщат внимание на околността, погълнати един от друг.
Колкото и да е странно, отец Гомес не искаше да нарани момчето. Мисълта, че може да причини зло на невинен, го изпълваше с ужас. Единственият начин да бъде сигурен, че няма да сбърка, беше да се приближи повече, а това значеше да ги последва в горичката.
Той се спусна предпазливо надолу по потока. Демонът му, зеленият бръмбар, летеше над главата му и изследваше въздуха. Зрението му беше по-слабо от това на човека, затова пък обонянието му беше великолепно. Той избързваше напред, после кацаше на някой клон и чакаше мъжа да се приближи, за да литне отново. Сетивата му улавяха миризмата на момчето и момичето и отец Гомес за кой ли път благослови Бога за отредената му мисия, защото вече беше сигурен, че те са на път да извършат смъртен грях.
Най-сетне ги видя. Тъмнорусата коса на момичето просветваше между дърветата. Приближи се още малко и свали пушката от рамо. Оръжието имаше телескопичен мерник, с чиято помощ мишената се проясняваше и увеличаваше. Да, ето я, спря и погледна назад. Видя изражението й и не можа да разбере как е възможно толкова обсебен от злото, да сияе така от надежда и щастие.
Това го обърка и го накара да се поколебае, а после мигът беше пропуснат и двете деца се скриха сред дърветата. Е, нямаше да отидат далеч. Последва ги крадешком, като в едната ръка държеше пушката, а с другата пазеше равновесие, докато се промъкваше край потока.
В този миг отец Гомес беше толкова близо до успеха, че за пръв път се замисли какво ще прави след това и дали в небесното царство няма да са по-доволни, ако остане да покръсти този свят, вместо да се върне в Женева. Първата му работа, тук щеше да бъде да убеди четирикраките, които явно имаха някакви зачатъци на разум, че навикът им да се возят на колела е гаден и сатанински и е в разрез с Божията воля. Успееше ли, спасението щеше да последва бързо.
Той стигна до подножието на хълма, където започваше горичката, и тихо пусна пушката на тревата.
Ослуша се. Да, ето ги! Бяха спрели.
Отец Гомес се наведе да вдигне пушката…
И внезапно дъхът му секна. Нещо стисна демона му и го повлече, изтръгна го от полезрението му.
Но наоколо нямаше нищо! Къде беше бръмбарът? Болката го сряза като с нож. Чу писъка на демона си и се замята диво, търсейки го с поглед.
— Стой на място — чу се глас от въздуха — и не вдигай шум. Демонът ти е в ръката ми.
— Но кой… къде си? Кой си ти?
— Името ми е Балтамос — отвърна гласът.
Уил и Лира мълчаливо навлязоха в гората, следвайки потока, и не след дълго се озоваха в центъра й.
В средата имаше малка полянка, застлана с мека трева и мъх. Клоните се преплитаха над главите им и почти закриваха слънцето, само тук-там през гъстия листак се промъкваше някой случаен лъч и танцуващите слънчеви зайчета изпъстряха тревата със сребърни и златни петна.
Беше тихо. Само ромонът на поточето и шумоленето на листата нарушаваха тишината.
Уил остави вързопчето с храна, а Лира пусна раницата си на тревата. От демоните им нямаше и следа. Бяха съвсем сами.
Събуха обувките и чорапите си и седнаха върху зеленясалите камъни край потока. Когато потопиха крака в студената вода, през тях премина тръпка на удоволствие.
— Гладен съм — каза Уил.
— И аз — кимна Лира, но усещаше и още нещо, едновременно щастливо и болезнено чувство, което напираше в нея, но тя не можеше да определи какво е.
Те разгърнаха платното и хапнаха хляб и сирене. Кой знае защо ръцете им бяха бавни и непохватни, а храната нямаше вкус, макар питките да бяха прясно опечени и с хрускава коричка, а сиренето солено и добре узряло.
Лира взе един от дребните червени плодове.
— Уил… — повика го с разтуптяно сърце. И нежно поднесе плода към устните му.
В очите му прочете, че е разбрал какво прави и не се осмелява да заговори от щастие. Пръстите й още бяха на устните му и той усети трепета им. Вдигна ръка и задържа нейната, но никой от двамата не смееше да погледне другия в очите. Бяха смутени и опиянени от щастие.