— Сега си тръгвам — каза Ксафания. — Вече научих онова, което ми трябваше.
Тя ги обгърна със светлината си, с хладните си ръце и ги целуна по челата. После се наведе да целуне демоните, а те се превърнаха в птици и полетяха с нея. Ангелът размаха могъщите си криле и само след секунди изчезна от погледа им.
Внезапно Лира изохка.
— Какво има? — стресна се Уил.
— Не попитах за баща ми и за майка ми, а не мога вече да питам и алстиометъра… Дали някога ще разбера какво е станало с тях?
Тя седна на земята и той бавно се отпусна до нея.
— О, Уил — прошепна Лира, — какво да правим? Може ли да се направи нещо? Искам да живея с теб до края на живота си. Искам да те целувам и да си лягам и да се събуждам до теб всеки ден, докато умра. Не искам спомени…
— Не, само спомени не стигат… Искам косата ти, ръцете ти, устните и очите ти. Истинските… Не знаех, че мога да обичам някого толкова много. Не искам тази нощ да свършва, Лира! Ако можехме да си останем тук и светът да спре да се върти, а всички освен нас да заспят…
— Всички освен нас! Тогава щяхме да живеем тук до края на живота си и да се обичаме.
— Аз ще те обичам до края на живота си каквото и да се случи! Докато умра и след това, а когато напусна света на мъртвите и се разпилея на атоми, пак ще те намеря…
— И аз ще те търся, Уил, ще те търся всеки миг! И когато се намерим, ще се слеем в едно, атомите ни ще се свържат така здраво, че вече нищо няма да може да ни раздели… Ще живеем в птиците, в цветята и водните кончета, в боровете, в облаците и в слънчевите зайчета… А когато се създава нов живот и вземат нашите атоми, ще трябва да вземат и двамата, защото ще сме едно цяло…
Лежаха един до друг, хванати за ръце, загледани в небето.
— Спомняш ли си — прошепна тя, — когато за пръв път се появи в онова кафене в Читагазе и никога не беше виждал демон?
— Не знаех, че има демони. Но когато те видях, веднага ми хареса, защото беше толкова смела!
— Не, аз първа те харесах.
— Затова ли се нахвърли върху мен?
— Нахвърлих се, но ти пръв ме нападна!
— Не е вярно! Ти изскочи насреща ми и ме събори.
— Да, но после се отказах.
— Да, после… — насмешливо повтори той.
Почувства трепета й и усети под пръстите си нежните кости на гърба й, разтърсващите тялото й ридания. Погали меките й коси, крехките й рамене, обсипа с целувки лицето й. Тя въздъхна дълбоко и замря в прегръдките му.
Демоните се спуснаха при тях и отново се промениха. Лира се изправи да ги посрещне, а Уил за пореден път се изуми как е възможно да ги различават във всеки един момент, независимо каква форма са приели. Панталеймон сега беше животно, чието име Уил не можеше да си спомни — приличаше на едър пор, червеникавозлатист, гъвкав и грациозен. Кирджава отново беше котка, но не обикновена, а необичайно едра, с гъста лъскава козина в хиляди оттенъци на черното, сивото, металносиньото и перленото… Достатъчно беше да я погледнеш, за да проумееш напълно смисъла на думата изящество.
— Златка — промълви Уил, откривайки най-сетне името на животното, в което се беше превърнал Панталеймон. — Планинска златка.
— Пан — прошепна Лира, когато демонът и се прокрадва до нея и скочи на коленете й, — нали няма да се променяш повече?
— Не — отвърна той.
— Странно… помниш ли, когато бяхме малки и аз исках никога да не престанеш да се променяш… А сега нямам нищо против да си останеш същият. Ако изглеждаш като сега.
Уил сложи ръка върху нейната. Беше го обзело ново настроение, някаква нова решимост и спокойствие. Той знаеше точно какво прави, когато пусна ръката й и погали червеникаво-златистата козина на демона й.
Дъхът на Лира секна. Ала изумлението й беше примесено с удоволствие, същото като тогава, когато поднесе малкия червен плод към устните му. Сърцето й биеше лудо, когато протегна ръка, за да му отговори. Пръстите й се плъзнаха по копринената козина на демона му и се впиха в нея.
Знаеше, че и той изпитва същото. Знаеше и това, че демоните им няма да се променят сега, когато ги докосваха влюбени ръце. Такива щяха да си останат до края на живота си и нямаше да пожелаят друго.
Изумени от откритието, което милиони влюбени преди тях бяха правили, те се отпуснаха на земята, а над тях луната и звездите сияеха по-ярки отвсякога.
38.
Ботаническата градина
Циганите пристигнаха следобед на другия ден. Разбира се, нямаше пристанище, където да акостират, и корабът пусна котва далеч от брега, а Джон Фаа, Отец Корам и капитанът потеглиха с една от лодките, водени от Серафина Пекала. Мери беше казала на мулефите всичко, което знаеше, и още преди циганите да стъпят на брега, там вече ги чакаше нетърпелива тълпа. И двете страни изгаряха от любопитство, но Джон Фаа много отдавна се беше научил на търпение и уважение към другите. Сега беше решил, че повелителят на циганите трябва да засвидетелства на тези странни хора цялата почит и приятелство, на които е способен.