— А твоят племенник, стопанино, този същият Майкъл Ламборн, който възглавява пиршеството, и той ли е такъв набеден самохвалко и разбойник като останалите?
— Тук вече ме хванахте натясно, сър — рече ханджията. — Моят племенник си е все пак мой племенник и макар някога да беше отчаян безделник, Майк може и да се е поправил, както става с някои хора, нали знаете. Не бих искал да мислите, че всичко, което казах за него преди малко, е чистата истина. Познах го, кучия му син, още от самото начало, но исках да му пооскубя малко перушината. А сега, сър, кажете под какво име да представя уважаемия си гост на тези сърцати момчета?
— Под какво име ли, стопанино? — отвърна непознатият.
— Наричай ме Тресилиан.
— Тресилиан ли? — рече стопанинът на „Черната мечка“.
— Достойно име и както предполагам, от корнуолски произход, защото, както казва южняшката поговорка:
И тъй, да кажа ли достойния мистър Тресилиан от Корнуол?
— Не казвай повече от това, за което съм те упълномощил, стопанино, за да бъдеш сигурен, че говориш истината. Човек може да носи към името си една от тези благородни представки, а всъщност да се е родил далеч от планината Сейнт Майкъл.
Ханджията не разпростря любопитството си и представи мистър Тресилиан на компанията на своя племенник. След размяната на поздрави и наздравици в чест на новодошлия сътрапезник развеселените гости продължиха прекъснатия разговор, като често-често го подслаждаха с тостове.
ГЛАВА ВТОРА
За младия синьор Ланселот ли говорите?
След кратка пауза мистър Голдтред по настойчивата подкана на ханджията, подкрепена от веселите гости, достави наслада на цялата компания със следната песничка:
— Да, тук се долавя известна атмосфера, приятели — каза Майкъл, когато търговецът на тъкани завърши песента си. — В душите ви все още е останала малко добринка. Вие обаче ми изредихте цял поменик на стари другари и към всяко име прикачихте по един зловещ девиз. Значи, юначагата Уил от Уолингфорд е предал богу дух?
— Умря също като тлъст елен — отвърна един от гостите. — Застреля го с лък старият Тачъм, якият пазач на херцога в парка на замъка Донингтън.
— Да, да, той обичаше да си похапва еленово месо и да го полее с чашка бордо — добави Майкъл. — Вдигам чаша в негова памет. Да го почетем, господа!
Когато паметта на покойния герой бе почетена както се следва, Ламборн започна да разпитва за Пране от Падуърт.
— И Пране отиде на оня свят — рече търговецът. — Има вече десет години, откакто го обезсмъртиха. И, ей богу, как точно е станало това, сър, най-добре знаят Оксфордският замък, мистър Тонг и десетпенсовото въже.
— Как, значи, обесиха нещастния Пране? И то само за това, че обичаше да се разхожда при лунна светлина? Да вдигнем чаши в негова памет, господа! Всички весели момчета обичат лунната светлина. А какво стана с Хел Перото — оня, дето живееше близо до Ятендън и носеше дълго перо? Забравил съм му името.
— Кой, Хел Хампсиид ли? — отвърна търговецът. — Е, ти сигурно помниш, че той беше малко нещо джентълмен и все си пъхаше носа в държавните работи; после — има вече две-три години — се забърка в някаква каша по делото на херцог Норфък14, избяга през граница, подгониха го по петите със заповед за арестуване и оттогава никой не го чу, нито го видя повече.
14
Херцог Норфък (1536–1572) — участвувал в заговор в полза на Мария Стюарт, обвинен в измяна и убит.