На заседанието на Съвета бе подложен на разискване и въпросът за злочестата Мери, която вече седма година; преживяваше безрадостно затворничеството си в Англия. Изказаха се и мнения в полза на онеправданата кралица, и Съсекс, заедно с неколцина други, позовавайки се на международното право и нарушаването на законите на гостоприемството, ги подкрепи много по-пламенно — макар и в омекотена форма и с известни уговорки, — отколкото би могло да бъде приятно на кралицата. Лестър застана на противното мнение, като разпалено и красноречиво изтъкна необходимостта шотландската кралица и занапред да бъде най-строго надзиравана, считайки това като особено важна мярка за осигуряване безопасността на кралството и най-вече — на свещената личност на Елизабет. Той подчерта, че дори един-единствен косъм от нейната глава трябвало да представлява за лордовете повод за по-голяма грижа и тревога, отколкото животът и съдбата на нейната съперница, която след напразните си и неоснователни домогвания за английския трон се е превърнала в надежда и насърчение за всички врагове на Елизабет в Англия и чужбина. Накрая той помоли лордовете да го извинят, ако в ораторския си порив е засегнал някой от присъстващите, но безопасността на кралицата била за него тема, която винаги можела да го накара да наруши обичайната си сдържаност в спора.
Елизабет го смъмри леко, загдето отдава прекалено голямо значение на нейните лични интереси, но все пак се съгласи, че щом на бога е угодно да събира в едно цяло нейните интереси и интересите на поданиците й, тя само ще изпълни дълга си, като вземе налаганите й от обстоятелствата мерки за самозащита. Затова, ако съветът сметне за благоразумно да се продължат строгите мерки по отношение на нейната нещастна шотландска сестра, то тя би могла, като се надява, че никой няма да я упрекне за това, да помоли графиня Шрусбъри да се отнася към Мери дотолкова любезно, доколкото това е съвместимо с една строга охрана. След това внушение съветът бе разпуснат.
Никога по-рано не бе правен път на „милорд Лестър“ с такава готовност и угодливост, както сега, когато минаваше през изпълнените с хора преддверия, за да отиде до реката и да съпроводи нейно величество до баржата й. Никога по-рано церемониалмайсторите не бяха се провиквали така гръмко: „Път, дайте път на благородния граф!“ Никога тези разпоредби не бяха изпълнявани по-бързо и по-почтително. Никога толкова много очи не бяха се насочвали към него, изпълнени с надеждата да получат благосклонен поглед или поне да бъдат разпознати; а сърцата на по-низшите му привърженици туптяха ускорено, раздвоени между желанието да му поднесат своите поздравления и страха да не се натрапват на вниманието на оня, който стоеше тъй несравнимо по-високо от тях. Целият двор считаше края на очакваната с такова вълнение и тревога аудиенция за решително тържество на Лестър, и всички бяха убедени, че ако не е напълно затъмнена от неговия блясък, звездата на съперника му най-малкото ще трябва отсега нататък да се върти в по-тъмни и по-далечни сфери. Такова беше мнението на двора — и на висшите и на низшите придворни — и от това се определяше поведението им.
От своя страна и Лестър никога не бе отговарял с по-голяма готовност и с по-снизходителна любезност на всеобщите поздравления и никога не се бе старал така внимателно да изслушва (според думите на един, който е стоял недалеч от него по това време) „ценните мнения на хората“.
Любимец на кралицата, той се стараеше да удостои всички с поклон или поне с усмивка, а от време на време — и с по някоя добра дума. Повечето от тези жестове на внимание бяха отправени към придворни, чиито имена отдавна са потънали в забвение, но имаше и имена, които звучат странно за нашия слух, когато се свързват с най-банални събития от ежедневието, над което ги е извисило признанието на поколенията. Ето някои примери от разговорите на Лестър:
— Добро утро, Пойнингс! Как са вашата съпруга и красивата ви дъщеря? Защо не се появяват в двора?
— Вашето искане е отхвърлено, Адамс. Кралицата няма да дава повече разрешения за монополи, но аз бих могъл да ви помогна в нещо друго.
— Драги олдърмен105 Ейлфорд, прошението на града относно Куинхайд ще бъде уважено, ако скромното ми влияние може да изиграе някаква роля.
— Мистър Едмънд Спенсър, от любов към музите аз с удоволствие бих ви помогнал във връзка с вашия ирландски иск, но вие сте обидили кралския ковчежник.