Говоря аз за Африка вълшебна!
Общото помещение на „Черната мечка“ в Къмнър, където се пренася сега действието на нашия разказ, се радваше тази вечер на необикновено стълпотворение от гости. Наблизо имаше панаир и свадливият търговец на платове от Абингдън заедно с неколцина други мъже, познати от преди на читателя като приятели и клиенти на Джайлс Гозлинг, вече се бяха събрали в обичайния кръг около огнището и обсъждаха новините на деня.
Един весел, шумен и закачлив човек, чийто багаж и дъбов аршин, украсен с месингови деления, подсказваха, че упражнява занаята на Аутолик117, беше център на вниманието през цялата вечер и поддържаше веселото настроение на компанията. Трябва да се напомни, че в ония времена амбулантните търговци са били много по-изтъкнати хора от западналите и изродили се улични продавачи в наши дни. Търговията с галантерийни стоки, нужни предимно за женския тоалет, се е водела почти изцяло от тези пътуващи търговци. Ако пък амбулантният търговец достигнел до такова високо положение, че да разнася стоката си с коне, той бил считан вече за важна личност и бил приеман с уважение от най-богатите йомени или свободни поземлени собственици, които срещал по време на пътуванията си.
Поради тази причина и търговецът, за когото говорим, вземаше най-живо участие във всеобщото веселие, от което ехтеше цялата „Черна мечка“. Той си разменяше усмивки с хубавата мис Сесили, смееше се гръмогласно заедно със стопанина, правеше си шеги с натруфения мистър Голдтред, който, без сам да го иска, стана всеобщ прицел тая вечер. Амбулантният търговец и той тъкмо бяха подхванали спор за предимствата на испанските пред черните гасконски чорапи, а стопанинът смигаше на гостите около него, сякаш искаше да каже: „Сега ще падне смях, господа!“, когато откъм Двора се чу тропот на конски копита и някой гръмко повика коняря, прибавяйки за по-голяма убедителност няколко от модните за онова време ругатни.
Конярят Уил, бюфетчията Джон и всички останали слуги, които бяха напуснали местата си, за да вкусят и те някоя и друга троха от вихрената веселба на гостите, се втурнаха презглава към двора. Самият стопанин също се запъти навън, за да посрещне и поздрави както подобава новите гости, и след малко се върна, въвеждайки в помещението своя достоен и порядъчно пийнал вече племенник Майкъл Ламборн, комуто бе поверено опазването на астролога. Дребничкият Аласко бе сменил предишната си дреха с костюм за езда, бе подстригал брадата и веждите си и с това бе смъкнал поне двайсетина години от старческия си вид, така че сега можеше да мине за енергичен човек около шестдесетте, а може би и малко отгоре. Изглеждаше много неспокоен и настойчиво убеждаваше Ламборн да не остават в кръчмата, а да продължат направо за мястото, към което са тръгнали. Ламборн обаче не желаеше да го командуват.
— Кълна се в Рака и в Козирога — крещеше той, — и във всички светила, без да броя ония звезди, чието сияние съм виждал със собствените си очи из южните небеса и в сравнение с които нашите северни мъждиви небесни светлини не са нищо повече от четвъртпенсови свещички — кълна се, повтарям, че няма да допусна заради нечие настроение да се държа нелюбезно. Аз ще остана тук и ще отдам нужното внимание на моя достоен вуйчо. Господи боже! Нима могат да се пренебрегнат родствените връзки. Дай тук галон от най-хубавото си вино, вуйчо, и нека всички пият за здравето на благородния граф Лестър! Как? Няма ли да побъбрем и да си припомним старата ни близост? Няма ли да си поговорим, питам аз?
— На драго сърце, племеннико — отговори стопанинът, който очевидно искаше да се отърве от него, — но имаш ли достатъчно пари, за да платиш хубавото ми вино?
Подобен въпрос често е усмирявал мнозина развеселени пияници, но ни най-малко не повлия на намерението на Майкъл Ламборн.
— Значи, ти се съмняваш във възможностите ми, вуйчо? — попита гой, като измъкна шепа златни и сребърни монети. — С повече основание можеш да се съмняваш в съществуването на Мексико или на Перу! Би могъл да се съмняваш дори в кралската хазна! Боже, пази кралицата! Тя е добрата господарка на моя добър господар.
— Добре, добре, родственико — отвърна кръчмарят. — Моята работа е да продавам вино на оня, който може да го купи. Хайде, помощнико Джек, заеми се с длъжността си! И все пак, Майк, бих искал да знам как да се снабдявам и аз тъй лесно с пари като тебе.
— Е, добре, вуйчо, ще ти открия една тайна. Виждаш ли го това дребно старче? Старо и сбръчкано е като сушените картофи, с които дяволът си прави кашата, но в главата му, вуйчо — само между нас да си остане, — все едно, че е събран целият Потоси118. Ей богу, той може да фабрикува монети по-бързо, отколкото аз изричам ругатни!
117
Герой от пиесата на Шекспир „Зимна приказка“, скитник, който се представя за пътуващ търговец.
118
Град в Южна Америка, Боливия, с богати сребърни мини, известен още от времето на испанските завоеватели.