— За бога, говори по-тихо! — каза Фостър. — Влез вътре — ще имаш и вино, и всичко, каквото пожелаеш.
— Не, стари мошенико — крещеше пияният скандалджия, — аз ще пия тука, alfresco120 — както казват италианците. Не, не и не — не искам да пия с този дявол-отровител вътре, защото не желая да се задуша от изпаренията на арсеника и живака. Негодникът Варни ме научи да се пазя от това.
— В името на всички дяволи — донеси му вино! — каза алхимикът.
— Аха! За да ми го подправиш, нали, честни приятелю? Ти би ме нагостил и със зелен камък, и с чемерика, и с витриол, и с азотна киселина, и с още двайсет други дяволски вещества, които ще заклокочат в главата ми като в котела на вещиците, когато призовават дявола. Ти сам ми подай бутилката, приятелю Тони Паликлада, но гледай да бъде по-студено, не искам вино, загрято на кладата, върху която се изгарят епископи! Нека Лестър стане крал, щом иска — съгласен съм! А Варни, негодникът Варни, ако ще да стане и велик везир — чудесно! Ами аз какво ще стана тогава? Какво ли? Разбира се, че император. Император Ламборн! Все пак ще хвърля един поглед на тази първа красавица, която те са зазидали тук за собствено удоволствие. Тази вечер тя ще ми поднесе чашата вино за лека нощ! Но какво ще прави този човек с две съпруги, пък ако ще е двайсет пъти да е граф? Отговаряй, Тони, приятелю мой! Отговаряй, развратно, лицемерно куче, което бог е зачеркнал в книгата на живота, но което с всички сили се старае отново да се напъха в нея. Отговаряй, стари подпалвачо на епископи и сквернословни фанатико!
— Ще му забия ножа до дръжката — измърмори Фостър, разтреперан от гняв.
— Без насилие, за бога! — рече астрологът. — Трябва леко да се пипа. Драги Ламборн, искаш ли да пиеш заедно с мен за здравето на благородния граф Лестър и на мистър Ричард Варни?
— Искам, мой стари Албумазар, искам, верни мой доставчико на миша отрова! Бих те разцелувал дори, почтени нарушителю на Lex Julia121, — както казват в Лайден122, ако от теб не се разнасяше такава отвратителна миризма на сяра и на всевъзможни други аптекарски гадости. Съгласен съм — нека пием за здравето на Варни и Лестър — за благородните и възвишени души на тези двама безсъвестни, лукави, алчни, коварни и славолюбиви злодеи. Няма да кажа нито дума повече, но ще наостря кинжала си в гръдната кост на оня, който откаже да пие с мен! И тъй, джентълмени…
При тези думи Ламборн пресуши на един дъх подадената му от астролога чаша — която съдържаше не вино, а чист спирт, — понечи да изрече някаква ругатня, но гласът му секна по средата, празната чаша падна от ръката му, той хвана дръжката на шпагата си, но не му стигнаха сили да я измъкне, олюля се и рухна безжизнен като труп в ръцете на слугата, който го завлече до стаята му и го сложи да легне.
В цялата тази бъркотия Джанет успя да се промъкне незабелязано до спалнята на господарката си, трепереща като лист, но решена да запази в тайна от графинята страшните подозрения, които пробудиха у нея пиянските брътвежи на Ламборн. Макар и все още неопределени, нейните страхове намираха подкрепа и в думите на търговеца, ето защо тя поощри намерението на господарката си да вземе препоръчаното от него лекарство, макар че в противен случай би се постарала да я разубеди.
Нито една подробност от приказките на Ламборн не убягна от ухото на Уейланд, който обаче можеше далеч по-добре да ги изтълкува. Той изпитваше искрено съжаление към хубавата графиня, която за първи път бе видял сред щастливото й семейство, изложена сега на кроежите на банда негодници. Възмущението му пламна е още по-голяма сила, когато чу гласа на бившия си господар, към когото питаеше в еднаква степен и омраза, и страх. Но той беше уверен в собствените си знания и в собствената си сръчност и изобретателност и затова още същата вечер взе решение, колкото и опасна да се окаже задачата, да разнищи до дъно тази тайна, за да помогне на нещастната графиня, ако това, разбира се, беше все още възможно. Някои откъслечни думи, които Ламборн бе изтървал в пияното си състояние, накараха Уейланд за първи път да се усъмни, че Варни е действал само за своя сметка, като е ухажвал и се е стремил да спечели любовта на това прекрасно момиче. Мълвата твърдеше, че този усърден слуга неведнъж бе правил услуги на лорда в неговите любовни истории, и на Уейланд Смит му мина през ум, че не е изключено самият Лестър да се окаже главното действащо лице в случая. Той естествено не можеше да предположи, че графът вече е сключил брак с Еми Робсарт, но дори само една мимолетна любовна авантюра с момиче с нейното обществено положение беше вече изключително важна тайна, чието разкриване би могло сериозно да подкопае властта на фаворита на Елизабет.