„Ако Лестър се поколебае сам да задуши такъв един слух чрез разни непочтени средства — мислеше си Уейланд, — край него сигурно ще се намерят хора, които ще му Направят тази услуга, без да чакат дори съгласието му. Щом се намесвам в тази история, трябва да си сложа маска-невидимка, както прави моят предишен господар, когато се заема да приготвя манната на сатаната. От утре напускам Джайлс Гозлинг И ще променям и пътя, и местопребиваването си по-често дори от лисица, преследвана от кучета. Бих искал да видя още веднъж и тази малка пуританка. Тя наистина е прекалено хубавичка и умна за дъщеря на такъв мошеник като Тони Паликлада.“
Джайлс Гозлинг посрещна с неприкрита радост раздялата с Уейланд. Кръчмарят много добре знаеше колко опасно е да се застава на пътя на любимеца на граф Лестър и затова се страхуваше, че няма да му достигнат морални сили, за да изпълни задачата си докрай. Той беше доволен, че такъв тежък товар се смъква от гърба му, но все пак изказа желание и готовност в Случай на нужда да окаже на мистър Тресилиан или на неговия пратеник всякакви услуги, стига само да не навредят на доброто му име като кръчмар.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА
Ламтиш да яхнеш лихо честолюбие
и падаш в следващия миг…
Цяла Англия говореше за пищността на наближаващите тържества в Кенилуърт. Всичко, което можеше да допринесе за великолепието и блясъка на подготвения прием на Елизабет от нейния прочут фаворит, се доставяше незабавно в замъка било от страната, било чужбина. Междувременно Лестър сякаш с всеки изминат ден все повече печелеше благосклонността на кралицата. В Съвета той винаги сядаше до нея, по време на придворните забавления тя гослушаше с увлечение и дори проявяваше известна приятелска интимност. Към него бе насочил поглед всеки, който се надяваше и искаше да постигне нещо в двора. Чуждестранните посланици най-ласкателно го уверяваха в дълбокото уважение, което техните владетели изпитвали към него. В очите на всички той беше alter ego123 на величествената Елизабет, която — това беше всеобщото мнение — само чакаше подходящо време и удобен случай, за да сключи брак и да сподели с него държавната си власт.
Достигнал най-високата точка на успеха, този галеник на съдбата и любимец на кралицата обаче беше може би най-нещастният човек в кралството, което на пръв поглед му принадлежеше. Подобно на някакъв властелин на вълшебници, той превъзхождаше своите приятели и подчинени, като виждаше много неща, които те не можеха да видят. Лестър отлично бе вникнал в характера на своята господарка и тъкмо това дълбоко и подробно познаване на нейното своенравие, както и на благородните й качества, съчетано с острия му ум, красива външност и изискани маниери, му бе помогнало да спечели повече от всички други благоразположението на Елизабет. И понеже познаваше добре характера на кралицата, той непрекъснато се страхуваше от неочаквано и безусловно изпадане в немилост. Лестър приличаше на кормчия, снабден с най-подробна карта за пътя на кораба, на която обаче бяха означени толкова много плитчини, подводни рифове и всевъзможни други опасности, че колкото по-напрегнато и тревожно се взираха очите му в тях, толкова повече се убеждаваше, че би могъл да ги избегне само благодарение на някакво чудо.
Наистина в характера на Елизабет по най-необичаен начин се съчетаваха здравият мъжки разум с чисто женските капризи. Поданиците й с пълни шепи се ползваха от добродетелите на кралицата, които далеч надминаваха недостатъците й, но придворните и приближените й доста често трябваше да търпят неочакваните и необясними прищевки, както и острите избухвания на нейния мнителен и деспотичен нрав. Тя беше грижлива майка за своя народ, но и истинска дъщеря на Хенри VIII. Въпреки че преживените на младини страдания и блестящото образование бяха обуздали и смекчили наследения характер на „безмилостния“ крал, те не бяха успели все пак да го изличат докрай.
„Нравът й — казва сър Джон Харингтън, остроумният и духовният кръщелник на кралицата, успял предостатъчно да се нагледа и на усмивките й, и на мрачните й погледи — често приличаше на нежния ветрец, който подухва в лятно утро откъм запад — той носеше ласка и утешение за всички. Думите й печелеха сърцата… И изведнъж — при най-малкото непослушание — тя беше в състояние да се промени така, че да не остане никакво съмнение чия дъщеря е… Усмивката й бе блясъкът на слънцето, под чиито лъчи всички искаха да се стоплят, тозчас обаче връхлиташе буря, неочаквано се събираха облаци и се разнасяше гръм, който можеше да порази всекиго.“