— Позна — каза Дики Слъдж. — Аз съм твоят Флибъртиджибит. Преодолях всички пречки и тръгнах след своя мъдър учител. Нали ти казвах, че ще го направя, без да се интересувам желае ли той това, или не? А коя е тази дама с тебе? Забелязах те, че се обърка от първия въпрос, и ти се притекох на помощ. Аз обаче трябва да знам всичко за нея, драги Уейланд.
— Ще узнаеш десетки далеч по-интересни неща, мило мое дяволче — отвърна Уейланд, — но засега временно преустанови въпросите си. Щом вие отивате в Кенилуърт, аз също ще тръгна натам ако не за друго, поне от любов към твоята мила муцунка и към веселата компания.
— Би трябвало да кажеш: мила компания и весела муцунка — поправи го Дики. — Но как ще пътуваш с нас? Искам да кажа, като какъв?
— Ами, да речем — като такъв, за какъвто ме представи, като фокусник. Знаеш, че разбирам от тази работа.
— Добре, ами дамата? — рече Флибъртиджибит. — Можеш да бъдеш сигурен, веднага разбрах, че е истинска лейди и че ти здравата си загрижен за нея. Поведението ти те издава.
— О, тя ли, приятелче? Това е моята бедна сестра. Толкова хубаво пее и свири на лютня, че от възхищение дори и рибите са готови да изскочат от водата.
— Искам веднага да я чуя — каза момчето. — Нямаш представа колко много обичам лютня. Обичам я повече от всичко друго на този свят, въпреки че никога не съм слушал свирене на лютня.
— В такъв случай как можеш да я обичаш, Флибъртиджибит?
— рече Уейланд.
— Така, както рицарите в старите романи обичат своите дами само по слух.
— Обичай я тогава още малко по слух, докато сестра ми си почине от пътя — отвърна Уеланд и процеди през зъби: — Дяволите да го вземат тоя любопитен пакостник! Ще трябва да се спогодя с него, за да не се случи нещо лошо.
След това той предложи на мистър Холидей своето фокусническо изкуство и похвали музикалните дарби на сестра си. Когато пожелаха да докаже на практика умението си, той се прояви така бляскаво, че зарадваните от ценната придобивка артисти на драго сърце приеха уговорката му да се отложи проверката на музикалните способности на сестра му. Новодошлите бяха поканени да споделят пътните запаси на групата и макар и трудно, Уейланд Смит успя по време на храненето да се отдели малко настрана с мнимата си сестра. Той използува този кратък миг и я помоли да забрави за известно време високото си положение и мъката си и да благоволи да се сближи с компанията, с която им предстоеше да пътуват, тъй като това би било най-сигурният начин да стигнат до Кенилуърт, без никой да ги познае.
Графинята се примири с положението и когато отново потеглиха, тя се опита да изпълни съвета на своя придружител, като заговори с една от новите си спътнички и изказа безпокойството си за жената, коя го бяха принудени да оставят насред път.
— А за нея се грижат добре — отвърна спътничката й, чийто весел и жизнерадостен характер караше човек да я сравнява с Батската невяста133 — Самата мисис Лейнъм най-малко от всички се тревожи за това. На деветия ден от тържествата тя ще бъде сред нас в Кенилуърт, дори да трябва да пътува пеш, с детето на гърба.
Тонът на тази жена пресече желанието на графиня Лестър да продължи разговора, но тъй като тя първа бе нарушила мълчанието, добродушната спътница, която щеше да изпълнява в една от интермедиите ролята на Джилиан от Кройдън, се постара да поддържа разговора и се зае да развлича мълчаливата си другарка с хиляди истории за различните тържества, състояли се от времето на крал Хари насам. Тя разказваше как са ги приемали знатните благородници, изброяваше имената на всички артисти, играли при тези случаи главните роли, и завършваше всеки разказ с думите: „Но всичко това е нищо в сравнение с пищните тържества, който ще се състоят в Кенилуърт.“
— А кога ще стигнем там? — попита графинята, като напразно се опитваше да скрие вълнението си.
— Ние, които сме с коне, можем още тази нощ да стигнем до Уорик, а оттам до Кенилуърт има само четири или пет мили. В Уорик обаче ще трябва да почакаме да ни настигнат пешеходците, макар че много е възможно добрият лорд Лестър да изпрати коне или каруци да ги пресрещнат, за да не се уморят от пътя. Можете сама да си представите КОЛКО е трудно да се танцува пред знатни лица, когато си изтощен от пътуване. И все пак — дано бог ми цомага и занапред — спомням си как веднъж изминах пеш пет мили през полето, а вечерта се въртях на пръстите си, както жонгльорът върти оловния поднос на върха на игла. Както се казва в песента обаче, старостта вече взе да ме сграбчва в лапите си, макар че и сега — стига музиката и партньорът да ми харесват — бих танцувала не по-зле от всяка весела мома от Уорикшир, която в отговор на въпроса за възрастта й пише злополучната цифра четири с нула след нея.