— Бъди добре дошъл, стаята е чудесна. Лорд Лестър прояви голяма любезност и ни настани по царски. Дори тази негова любезност да е принудителна, тя е поне безмерна. Съветвам те да разкажеш за затруднението си на камерхера на графа и всичко ще бъде уредено начаса.
— Не, не си струва, щом ти можеш да ме приемеш. Аз няма да ти досаждам. Дойде ли някой друг заедно с вас?
— Да — отговори Блънт, — Варни и цяла тълпа приближени на Лестър, както и двайсетина джентълмени от свитата на нашия благороден Съсекс. Изглежда, всички ще трябва да посрещнем кралицата при Галерията и да присъстваме на разните там дивотии. После ще останем при кралицата в парадната зала, докато онези, които сега придружават нейно величество, се измият и сменят пътните си костюми. Бог да ми е на помощ, ако нейно величество ме заприказва, защото сигурно няма да знам какво да й отговоря!
— А какво ги забави толкова много в Уорик? — попита Тресилиан, който не желаеше разговорът отново да се насочи към неговите лични работи.
— Такава поредица от глупости — отвърна Блънт, — каквито не сме виждали дори на Вартоломеевия панаир143 — поздравителни речи, комедианти, кучета и мечки, преоблечени като маймуни хора, и жени — като кукли. Чудя се как кралицата издържа всичко това. Отвсякъде се сипеха възхвали от рода на „омайната светлина на нейния благ образ“ или още по-големи глупости. Какво да се прави, суетата превръща и най-мъдрите в глупци! Време е обаче да вървим към Галерията. Не разбирам само как ти, Тресилиан, ще се явиш там с пътен костюм и ботуши!
— Ще се скрия зад теб, Блънт — отговори Тресилиан, който забеляза, че необичайната премяна бе завладяла изцяло съзнанието на неговия приятел. — Твоят внушителен ръст и пищно облекло ще скрият моите недостатъци.
— Така да бъде, Едмънд — рече Блънт. — Откровено казано, аз се радвам, че дрехите ми ти харесват въпреки шегите на нашия мистър Остроумни. Щом човек върши някаква глупост, нека поне я върши красиво.
С тия думи Блънт накриви шапката си и уверено закрачи напред, сякаш вървеше начело на своя отряд копиеносци, а в същото време поглеждаше нежно алените си чорапи и грамадните жълти рози, които цъфтяха върху обувките му. Тресилиан го последва, потънал в тъжните си мисли, и едва обръщаше внимание на Роли, който изразяваше присмеха си над глупавата суета на своя почтен приятел, като шепнеше по негов, адрес шеги в ухото на Тресилиан.
Те минаха по дългия мост и заеха местата си сред останалите знатни джентълмени пред външната порта на Галерията. Там имаше не повече от четиридесет души, избрани от средите на висшата аристокрация и на рицарството, които бяха наредени в два реда от двете страни на вратата като почетен караул. Зад тях се издигаше плътна стена от пики и алебарди, образувана от васалите на Лестър, които бяха облечени в ливреи с неговия герб. Джентълмените бяха въоръжени само с шпаги и кинжали и бяха облечени с цялото великолепие, което е способно да измисли човешкото въображение. И понеже модата от ония години даваше възможност това великолепие да се разгърне с цялата си пищност, наоколо се виждаше само кадифе, златен и сребърен брокат, ленти, пера, скъпоценни камъни и златни вериги.
Въпреки цялата си мъка Тресилиан не можеше да не почувствува, че със своя пътен костюм — колкото и хубав да беше — той е една твърде неподходяща фигура сред този апогей на тщеславието. Той не можеше и да не забележи, че скромната му дреха предизвиква учудване сред неговите приятели и презрение сред приближените на Лестър.
Не можем да премълчим това обстоятелство, въпреки че то противоречи на сериозния характер на Тресилиан. Истина е обаче, че грижата за собствената външност е една разновидност на самолюбието, а то не е чуждо дори и на най-умните хора. То така инстинктивно се впива в съзнанието на човека, че не само войникът, тръгнал в гибелно сражение, но дори и осъденият на смърт престъпник се старае да се пооправи и да изглежда по-добре. Но нека не се отклоняваме.
Лятната привечер бе настъпила (9 юли 1575), слънцето неотдавна бе залязло и всички очакваха с нетърпение предстоящото пристигане на кралицата. В продължение на дългите часове тълпата не само че не се бе разпръснала, а, напротив — броят на хората продължаваше да расте. На много места край пътя раздаваха щедро на очакващия народ всевъзможни закуски и печено месо, отваряха бъчви с бира и поддържаха по този начин у него верността и любовта към кралицата и към нейния фаворит, защото тези чувства сигурно биха се попритъпили, ако очакването бе придружено с пост. Тълпата убиваше времето с най-различни развлечения и вдигаше невъобразим шум — дочуваха се весели възгласи, смях, писък, кавги, хората грубо се шегуваха едни с други и всичко това се сливаше в един характерен за такива случаи силен и многогласен хор. Глъчката се носеше над задръстените с народ пътища и поляни, но беше най-силна при входната врата на ловния парк, където се беше струпало най-голямо множество. Неочаквано към небето полетя ракета и в същия миг откъм замъка екна звънът на голямата камбана, който се разнесе надалеч.