По пътя до банкетната зала и особено в двора около ново-посветените рицари се тълпяха херолди и менестрели с обичайния възглас: „Largesse — largesse, chevaliers tr?s hardis!“148 Тази старинна фраза подканваше да се развържат кесиите и да се прояви щедрост към ония, които щяха да вписват в хералдическата книга девиза на гербовете на рицарите и да възпяват подвизите, с които са се прочули. Естествено поканата не остана без отговор от страна на ония, към които бе отправена. Варни даряваше просителите с престорена благосклонност и скромност, а Роли — с елегантната небрежност на човек, който се е издигнал напълно заслужено и има ясно съзнание за собствените си качества. Честният Блънт раздаде докрай онова, което шивачът бе оставил от шестмесечния му доход, в бързината изпусна няколко монети, наведе се да ги търси и после раздаде и тях с угриженото лице на клисар, който разпределя милостиня между бедните.
Даренията се приемаха с обичайните в подобни случаи викове: „Да живее!“ Понеже сред тълпата имаше повече привърженици на лорд Лестър, името на Варни се чуваше по-често и се произнасяше по-високо от имената на останалите двама. Най-много се проявяваше Ламборн, който ревеше: „Здраве и щастие на сър Ричард Варни!“, „Да живее сър Ричард Варни!“, „В целия свят няма и не е имало по-достоен рицар!“ — но неочаквано понижи гласа си и добави: „…от времето на доблестния сър Пандар Троянски.“149 Този неочакван край на гръмките му поздравления предизвика бурния смях на всички, които го чуха.
Излишно е да описваме подробно самото пиршество. То премина толкова блестящо и бе посрещнато от кралицата с такова нескрито задоволство, че Лестър се прибра в покоите си опиянен от радост. Неговото честолюбие бе напълно задоволено. Варни, който бе сменил разкошния си костюм с прости домашни дрехи, дойде, както всяка друга вечер, при господаря си, за да изпълни обичайните си задължения.
— Сър Ричард — каза Лестър с усмивка, — тези ваши задължения на слуга не подобават на новата ви титла.
— Милорд — отвърна Варни, — готов съм да се откажа от тази титла, ако трябва да се отделя от вас заради нея.
— Ти умееш да бъдеш благодарен, но аз не бива да ти позволявам да вършиш неща, които биха могли да подронят авторитета ти пред другите.
Въпреки че говореше така, Лестър продължаваше да приема услугите на Варни, а новопосветеният рицар си вършеше работата така, сякаш тя наистина му доставяше удоволствие.
— Аз не се боя от погрешната преценка на хората — каза той в отговор на думите на Лестър, — тъй като в замъка няма… позволете ми да разкопчея огърлицата ви… няма човек, който да не смята, че съвсем скоро хора с далеч по-големи титли от тази, с която аз, благодарение на добрината ви, се сдобих, ще изпълняват при вас работата на слуги и ще считат това за чест.
— Наистина можеше да бъде така — прошепна с неволна въздишка графът и добави: — Дай ми плаща, Варни. Искам да погледам небето. Не наближава ли пълнолуние?
— Да, милорд, поне според календара — отвърна Варни. Лестър се приближи до една врата, която водеше към малък, издаден напред каменен балкон с характерен за готическите замъци назъбен парапет, разтвори я широко и излезе навън. От мястото, където той застана, се откриваше просторна гледка към езерото-и към гората зад него. Ярката лунна светлина обливаше бистрите сини води и далечните дъбове и брястове. Луната плуваше високо в небето, заобиколена от хиляди и хиляди по-малки светила. В целия свят сякаш царуваше пълна тишина, нарушавана от време на време от гласовете на патрулите (където и да се намираше кралицата, тази длъжност се изпълняваше от нейните телохранители) и от далечния лай на кучетата, обезпокоявани от приготовленията на конярите и ловците за големия лов, който щеше да бъде развлечението за следващия ден.
Лестър съзерцаваше синия небесен свод с пламенно въодушевление, докато Варни, останал скрит в полутъмната стая, с тайно задоволство наблюдаваше как господарят му протяга ръце към звездите.
— О вие, далечни небесни светила, изпълнени с живот и огън!
— шепнеше заклинателно честолюбивият граф. — Вие изминавате своя тайнствен път в тишина, но мъдреците са ви дали език, за да предсказвате. Кажете ми тогава, какъв край е предопределен на моя земен път? Ще бъде ли величието, към което се стремя, толкова бляскаво, неповторимо и трайно, колкото е вашето? Или съм обречен да оставя само една ярка, но краткотрайна следа в нощната тъмнина и да падна след това на земята, като някоя от тези жалки ракети, с които хората се опитват да затъмнят лъчите ви?