„Тази музика е моя — мислеше тя, — защото е негова, но аз не мога да извикам: «Млъкнете, тези гръмливи звуци не ми допадат!» Гласът на последната селянка, която танцува долу, има по-голяма власт да я спре от мен, господарката на всичко тук!“
Постепенно празничният шум стихна и графинята се отдръпна от прозореца. Настъпи нощ, но луната хвърляше достатъчно светлина в стаята, за да може Еми да се подготви така, както смяташе за необходимо. Тя се надяваше, че Лестър ще дойде при нея веднага щом всичко в замъка притихне; но не забравяше, че може да я обезпокои и някой неканен гост. Не разчиташе на ключа, защото Тресилиан бе успял да влезе, въпреки че вратата беше заключена отвътре. Единственото, което можа да измисли обаче, бе Да подпре вратата с масата, за да бъде предупредена, поне от шума, ако някой се опиташе да влезе. След като взе тези мерки за безопасност, нещастната жена си позволи да се отпусне на леглото. Изминаха няколко часа в мъчително очакване, но най-сетне умората победи любовта, страха, мъката и дори безпокойството пред неизвестността и Еми заспа.
Да, заспа. Така заспива привързаният към стълба индианец в паузите между мъченията. А продължителните душевни терзания, не по-малко от физическите страдания, притъпяват чувствителността на мъченика и винаги настъпва миг на вцепеняваща забрава, преди отново да се възстанови усещането за болката, предизвикана от тези терзания.
Графинята спа няколко часа. Тя сънува, че са намира в стария замък Къмнър и чува тихото изсвирване, с което Лестър известяваше обикновено още от двора за своето неочаквано пристигане. Изведнъж вместо изсвирване тя долови характерния звук на ловджийски рог. Така тръбеше баща й, когато искаше да извести, че е убил елен, и затова ловците наричаха този сигнал mort151. Тя изтича до един прозорец, погледна, към двора и видя много хора в траурно облекло. Старият свещеник се подготвяше да прочете погребалната молитва. Мъмблейзън, облечен в старинни дрехи като древен херолд, държеше високо в ръката си щит с изобразени върху него череп, кръстосани кости й пясъчни часовници; разположени около герба, от който тя можа да различи само графска корона. Старецът я погледна и с лека усмивка на устните си я попита: „Еми, кажи ми, правилно ли е разположено всичко върху щита?“ Той едва изрече тези думи, когато ловджийският рог отново издаде своя тъжен, разкъсващ душата стон и Еми се пробуди.
Разбудиха я всъщност действителните звуци на ловджийския рог или по-точно звуците на множество рогове, които долитаха отвсякъде и известяваха не за смърт, а за весел празник и напомняха на гостите на Кенилуърт, че днешните забавления ще започнат с голям лов на елени в близкия парк. Еми скочи от леглото, ослуша се, видя, че първите лъчи на слънцето вече проблясват през решетките на прозореца, и изведнъж мъчително, до болка ясно осъзна къде се намира и колко безнадеждно е положението й.
— Той не мисли за мен, той няма да дойде — каза тя. — Гостува не друг, а кралицата; какво ще го интересува тогава, че в едно кътче на огромния му замък аз, нещастницата, се разкъсвам от съмнения, които скоро ще се превърнат в отчаяние!
В този момент откъм вратата се разнесе лек шум, сякаш някой се опитваше да я отвори предпазливо. Сърцето на Еми се изпълни едновременно с неизразима радост и уплаха. Тя бързо махна опряната до вратата маса, но преди да отключи, все пак попита от предпазливост:
— Ти ли си, любов моя?
— Да, графиньо моя — й отвърнаха с шепот.
Тя отвори широко вратата и като извика: „Лестър!“ обви ръце около шията на загърнатия с плащ мъж, който стоеше отвън.
— Не, не е точно Лестър — рече Майкъл Ламборн, отвръщайки е жар на милувката й. — Не е Лестър, моя прекрасна и нежна херцогиньо, но е също добър човек.
С огромно усилие, на което тя не допускаше, че е способна, графинята успя да се измъкне от нахалната прегръдка на пияния безсрамник, изтича до средата на стаята, където отчаянието й вдъхна смелост и тя се спря.
Влизайки, Ламборн свали от лицето си края на плаща, който бе вдигнал, за да се прикрие, и Еми веднага разбра, че това е безпътният слуга на Варни — последният човек, като се изключи омразният му господар, от когото Еми би желала да бъде разпозната. За щастие тя все още беше загърната в пътния си плащ, а тъй като Ламборн никога не беше я виждал от близо в Къмнър хол, тя се надяваше, че няма да се досети коя е. За сметка на това пък Еми го познаваше много добре, тъй като Джанет няколко пъти й го бе посочвала, когато той минаваше през двора, и й бе разказвала за неговите безчинства. Графинята изобщо нямаше да се страхува, че Ламборн може да я познае, ако имаше достатъчно опитност да разбере колко е пиян. Това обаче едва ли щеше да я успокои и да намали страха й от присъствието на подобен субект на това място и при сегашните обстоятелства.