При влизането си Ламборн бе затворил вратата и сега, скръстил ръце на гърдите си и развеселен от изплашения вид на Еми, продължи:
— Чуй ме добре, възхитителна Калиполис, прекрасна графиньо в парцали, божествена херцогиньо на потайните кътчета — ако се правиш на скромна и свита, за да ми се харесаш повече, хич не се мъчи. Много по-приятна ми беше при посрещането, отколкото сега. — Той пристъпи напред и се олюля.
— По дяволите, какъв е този неравен под! Един порядъчен човек би могъл да си счупи врата, ако не върви изправен като въжеиграч по опънато въже.
— Нито крачка повече! — изкрещя Еми. — Ще отговаряш с главата си, ако се приближиш до мен!
— Охо, ще отговаряш с главата си! Нито крачка! Че защо, госпожо? С какво не ти подхожда Майкъл Ламборн? Та аз, момиче, съм бил в Америка, страната, където расте златото, и съм донесъл оттам цял товар от него.
— Приятелю — каза графинята, стресната от дръзкото и решително държане на грубияна, — моля те, остави ме и си иди.
— Точно така и ще направя, красавице моя, но само след като си дотегнем един на друг, нито минута по-рано. — Той хвана ръката й, а Еми, неспособна повече да се отбранява, започна отчаяно да вика за помощ.
— Можеш да пищиш колкото си искаш — каза той, като продължаваше да я държи здраво. — Чувал съм и рева на океана, а той е къде-къде по-силен. Женският писък ми прави впечатление толкова, колкото и котешкото мяукане. Стотици такива писъци съм слушал, когато щурмувахме някой град.
И все пак благодарение на тези викове графинята получи неочаквана помощ от страна на Лорънс Стейпълс, който ги чу от стаичката си и дотича тъкмо навреме, за да я спаси от опасността да бъде позната, а може би и от грубо насилие. Лорънс също беше пиян от нощния гуляй, но за щастие виното му действаше по-другояче, отколкото на Ламборн.
— Какъв е този адски шум в тъмницата? — закрещя той.
— Как! Мъж и жена в една килия! Това е против всички правила! Кълна се в оковите на свети Петър, тук, където аз управлявам, всичко трябва да бъде благопристойно!
— Слизай веднага долу, пияно говедо! — сряза го Ламборн.
— Не виждаш ли, че аз и тази дама искаме да останем насаме?
— Добри, милостиви човече — умолително се обърна графинята към тъмничаря, — за бога, спаси ме от него!
— Тя говори искрено — каза тъмничарят — и аз ще я защитя, защото обичам моите затворници. При мен са лежали хора, които с нищо не са по-лоши от ония от Нюгейт152 и Комптър153. Щом е от моите агънца, аз няма да позволя на никой да я, безпокои в ко-шарката й. Пусни жената или ще ти счупя тиквала с ключовете!
— Преди това обаче аз ще превърна стомаха ти в кървавица!
— извика Ламборн и хвана с лявата си ръка кинжала, а с дясната продължи да държи графинята. — Махай се оттук, стар пръч, животът ти и без това се крепи само на връзката ключове!
Лорънс хвана ръката на Ламборн и не му позволи да измъкне кинжала. Докато Майкъл се опитваше да го отблъсне, графинята неочаквано се отскубна, оставяйки ръкавицата си в ръката на нападателя, измъкна се от стаята и се втурна надолу по стълбата. В същия момент тя чу как двамата побойници падат тежко на пода и това още повече усили страха й. Външната врата не попречи на бягството й, защото Ламборн я бе оставил отворена при влизането си, така че Еми безпрепятствено слезе долу и се насочи към градината, тъй като един бърз поглед й подсказа, че там най-сигурно може да се скрие от преследване.
През това време Лорънс и Ламборн се въргаляха по пода, вкопчени здраво един в друг. За щастие нито един от двамата не успяваше да извади кинжала си. Все пак Лорънс издебна удобен момент и удари Ламборн по лицето с тежките си ключове. Майкъл не остана назад и така жестоко стисна Лорънс за гърлото, че от устата и носа на тъмничаря рукна кръв. Когато един майордом, привлечен от шума на боя, влезе в стаята и с мъка раздели окървавените побойници, те представляваха отвратителна гледка.
— Чумата да ви тръшне и двамата, особено тебе, Ламборн! — каза доброжелателният посредник. — За какъв дявол сте се счепкали и се търкаляте по пода като кучета пред касапница?
Намесата на трето лице поотрезви малко Ламборн; той се изправи на крака и изоставяйки обичайната си дързост, отговори:
— Сбихме се заради момиче, щом искаш да знаеш.
— Заради момиче! А къде е то? — попита майордомът.
— Сигурно се е измъкнало — отвърна Ламборн, като оглеждаше стаята, — ако Лорънс не го е глътнал. В гадния му търбух са попаднали толкова много злочести девойки и нещастни сираци, колкото и в търбуха на великана от легендите за крал Артур. Той ги поглъща цели — и тялото, и душата, и имуществото им едновременно — и това е любимата му храна.