Блънт издебна удобен момент и прошепна на ухото на Роли:
— Тази буря връхлетя като източен вятър в Средиземно море.
— Varium et mutabile157 — също шепнешком отвърна Роли.
— Не разбирам нищо от твоя латински — каза Блънт, — но съм благодарен на бога, че Тресилиан не беше в морето по време на стихията. Едва ли щеше да избегне корабокрушението, защото не умее да поставя както трябва платното при придворни бури.
— Да не би да искаш ти да го учиш на ум и разум? — попита Роли.
— Защо, и аз използвах времето си не по-зле от тебе, и аз съм също рицар, какъвто си и ти, дори бях провъзгласен по-рано — отвърна чистосърдечният Блънт.
— Дано даде бог да поумнееш — каза Роли. — А що се отнася до Тресилиан, много бих искал да разбера какво се е случило с него. Тази сутрин ми каза, че бил обвързан с някаква клетва и че още дванайсет часа няма да излезе от стаята си. Страхувам се, че състоянието му няма да се подобри, когато научи за полудяването на тази дама. Сега е пълнолуние и мозъците на хората кипят като мая. Време е обаче, роговете тръбят! Мятай се на седлото, Блънт! Ние, новоизпечените рицари, трябва да заслужим днес своите шпори.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЕТА
О, искреност! Ти, първа добродетел,
не позволявай никому да свърне
от пътя прав, дори и ако пред него
земята се разтвори и от ада
се разнесе смразяващ, смъртен вик!
Едва след завършването на дългия и сполучлив сутрешен лов и на продължителния обяд след завръщането на кралицата в замъка Лестър можа най-сетне да остане насаме с Варни и да научи от него всички подробности по бягството на графинята, както ги бе разказал Фостър. Изплашен за собствената си кожа, Антъни сам бе побързал да донесе новината в Кенилуърт. Тъй като в своето обяснение Варни грижливо премълча опита да бъде упоена графинята с лекарство, което всъщност я бе тласнало към тази отчаяна стъпка, единственото, което можеше да предположи Лестър, бе, че подбудите й са били ревността и нетърпеливото желание час по-скоро да заеме положението, отговарящо на титлата й, затова бе дълбоко оскърбен от лекомислието, с което жена му бе нарушила строгите му нареждания и му бе навлякла с това гнева на Елизабет.
— Аз дадох на тази дъщеря на нищожен девънширски благородник най-славното име в Англия. Споделих с нея леглото и богатството си. Помолих я само за едно — да потърпи, докато дойде подходящият момент да я представя на света с необходимия блясък и величие. Тази суетна жена обаче очевидно по-скоро е готова да ни погуби и двамата, да ме тласне към хиляди водовъртежи, плитчини и подвижни пясъци, да ме принуди да извърша хиляди постъпки, които ме позорят в собствените ми очи, отколкото да поживее още малко в неизвестността, за която всъщност е родена. Толкова е хубава, скромна, вярна и нежна, а в такава важна работа не й достигна предвидливостта дори на най-последната глупачка! Това направо ме изкарва от кожата.
— Все още е възможно да се поправи всичко — каза Варни, — стига графинята да разбере колко е нужно да приеме ролята, която й налагат обстоятелствата.
— Това е вярно, сър Ричард, друг изход няма. Аз премълчах, когато пред мен я наричаха твоя жена. Тя трябва да носи името ти, докато е в Кенилуърт.
— И още дълго след това — поде мисълта му Варни и веднага продължи: — Ще изтече много време, преди тя да може да носи открито титлата лейди Лестър. Страхувам се дори, че това едва ли ще бъде възможно, докато е жива кралицата. В случая обаче ваша светлост може да прецени нещата по-добре от мен, тъй като само вие знаете какво се е случило между вас и Елизабет.
— Имаш право, Варни — каза Лестър, — тази сутрин аз бях едновременно и безумец, и негодник. Ако Елизабет научи за моя злополучен брак, тя естествено ще реши, че нарочно съм се подигравал с нея, а една жена никога не прощава такова нещо. Днес аз вече я предизвиках веднъж почти открито и се страхувам това да не се повтори.
— Значи, е непримирима в гнева си?
— Тъкмо обратното. Като се вземат пред вид характерът и високото й положение, днес тя беше прекалено снизходителна. На няколко пъти сама ми даваше възможност да залича простъпката си, която тя явно счита за проява на прекалено горещ темперамент.
— Да — каза Варни, — прави са италианците: в любовните раздори оня, който обича повече, винаги е готов да приеме вината върху себе си. Доколкото схващам нещата, милорд, ако успешно се запази тайната на брака ви, вашите отношения с Елизабет ще си останат такива, каквито бяха.
Лестър въздъхна и помълча малко, преди да отговори: