— Това е едно име, което може да превърне сълзите в кръв!
— прошепна графът. — Варни, аз обмислих всичко и реших. Нито молбите, нито доводите на разума са в състояние да ме разколебаят — аз сам ще убия Тресилиан.
— Това е безразсъдно, милорд, но аз нямам власт да ви затворя пътя към отмъщението. Моля ви поне да изберете подходящо време и да издебнете удобен случай, а дотогава се въздържайте от каквито и да било действия.
— Готов съм да те слушам за всичко друго — каза Лестър, — но в тази работа не ми противоречи!
— В такъв случай, милорд, бих искал да се откажете от вашето глупаво, подозрително и почти безумно поведение, което днес привлича вниманието на целия двор. Ако кралицата не проявяваше към вас една изключителна и съвършено необичайна за нея снизходителност, вие никога не бихте могли да заличите всичките си днешни грешки.
— Наистина ли бях толкова нехаен? — попита Лестър, сякаш се пробуждаше от сън. — А пък аз си мислех, че много успешно прикривам състоянието си. Не се тревожи, сега аз смъкнах от плещите си бремето, което ми тежеше, и се успокоих. Всичко, което ми е предсказано в хороскопа, ще се сбъдне и аз ще напрегна всичките си душевни сили, за да подпомогна съдбата. Не се страхувай повече! Сега ще отида при кралицата и бъди сигурен, че се съумея да се преструвам по-добре дори от теб. Какво още искаш да ми кажеш?
— Налага се да ви помоля за пръстена с печата — мрачно каза Варни, — за да ми служи като пълномощно пред вашите слуги, ако ми потрябва тяхната помощ.
Лестър свали пръстена с печата, който носеше постоянно, подаде го на Варни със страдалчески израз на лицето и каза шепнешком, но твърдо:
— Върши бързо това, което ще вършиш.
През това време в приемната зала бяха започнали вече да се тревожат и да се учудват на продължителното отсъствие на благородния господар на замъка и затова неговите привърженици си отдъхнаха, когато го видяха да влиза с вид на човек, който е смъкнал тежък товар от плещите си. Лестър вложи много старание, за да изпълни даденото пред Варни обещание, и неговият приближен скоро разбра, че вече не е нужно да играе толкова чуждата на неговия характер роля, с която се бе нагърбил днес, и отново се превърна в мрачен, проницателен и хаплив наблюдател.
Лестър се държеше с Елизабет като човек, който много добре познава както природните й дарби, така и слабите струни в душата й. Той беше достатъчно предпазлив, за да заличи веднага мрачното настроение, което имаше до разговора с Варни, но при общуването с кралицата тази мрачност се смекчаваше, преминавайки в печал, от която се излъчваше нежност. Колкото повече Елизабет в съчувствието си към него го обсипваше с внимание, за да го утеши, толкова повече скръбта на Лестър неусетно се превръщаше в поток от любовни излияния — неуморими, тънки, сладостни и същевременно пълни с най-дълбокото уважение, което един поданик е изразявал някога на своята кралица. Елизабет го слушаше като омагьосана. Нейното властолюбие бе приспано, твърдото й решение да се откаже от семейните вериги и да се посвети единствено на грижата за своя народ започна да се разколебава и звездата на Дъдли отново изгря ярко на придворния хоризонт. Победата на графа над собствената му природа и над съвестта му бе помрачена обаче не само от вътрешната съпротива на поруганите му чувства. Многобройни и най-различни олучки по време на вечерята и на последвалото я представление улучваха болното му място, което дори при най-леко докосване му причиняваше непоносима болка.
След свършването на вечерята например, когато придворните се бяха събрали в парадната зала в очакване на внушителното представление с маски, определено за тази вечер, кралицата неочаквано прекъсна разпаленото сражение по остроумие, което граф Лестър водеше срещу лорд Уилоуби, Роли и неколцина други придворни, и каза:
— Милорд, ние ще ви обвиним в държавна измяна, ако продължавате да се опитвате да ни уморите от смях. Но ето че иде човекът, който дори сред най-голямото веселие ни навява печални мисли — нашият учен лекар Мастърс. Той навярно ни носи новини за тази нещастна молителка, лейди Варни. Не, милорд, няма да ви освободим, защото това е спор между съпрузи, а ние нямаме достатъчно опит, за да го решим без помощта на добри съвети. Е, Мастърс, кажи, какво мислиш за избягалата невяста?
Когато кралицата се обърна към Лестър, усмивката му замръзна на устните, сякаш бе изсечена от длетото на Микеланджело или на Чинтри158, и той изслуша съобщението на лекаря с този застинал израз на лицето.