— Нечувано! — обади се друг. — Да се вадят шпаги в такава близост до кралицата — едва ли не в двореца й! Да ги вземат дяволите! Трябва да са някакви пияни кресльовци, които са се счепкали. Да ти е жал да ги търсиш — нали заради дуел отсичат дясната ръка? Тежко е да загубиш ръката си само защото си размахал парче стомана, което така те привлича да го грабнеш.
— Ти също си драка, Джордж — каза трети. — Пази се — наистина има такъв закон.
— Че има — има — отново взе думата първият, — но тук той не подхожда много: дворецът не е на кралицата, а на лорд Лестър.
— И какво от това? — упостваше вторият. — Наказанието ще бъде също така строго, защото, докато управлява нашата милостива кралица — нека бог продължи дните й, — лорд Лестър ще бъде крал.
— По-тихо, глупако! — сряза го шепнешком третият. — Откъде знаеш, че някой не ни слуша?
Те минаха край укритието, но очевидно се интересуваха повече от разговора си, отколкото от търсенето на виновниците за нощната тревога.
Щом те отминаха, Лестър даде знак на Тресилиан да го последва. Те тръгнаха безшумно в обратната посока и успяха да се измъкнат през входа на терасата. Лестър заведе Тресилиан до кулата Мървин, където той отново се бе настанил, и преди да се разделят, каза:
— Ако имате достатъчно смелост, за да продължим и да завършим прекъснатата схватка, постарайте се утре, когато придворните напуснат замъка, да бъдете наблизо до мен. Аз ще издебна подходящ момент и ще ви дам знак.
— Милорд — отвърна Тресилиан, — при други обстоятелства аз бих ви попитал за причината на вашата необяснима и бясна омраза към мен. Вие обаче оставихте на рамото ми клеймо, което може да бъде измито само с кръв. Дори и да се намирахте на онова високо място, към което ви тласка вашето честолюбие, аз пак бих изискал от вас удовлетворение за опетнената си чест.
Те се разделиха, но нощните приключения на Лестър не свършиха с това. Той трябваше да мине край кулата Сейнтлоу, за да стигне До тайния коридор, който водеше към неговата стая, но при входа на кулата срещна полуоблечения лорд Хънсдън с гола шпага в ръка.
— И вас ли ви събуди този шум, лорд Лестър? — попита старият воин. — Хубава работа! Кълна се, че във вашия замък и нощем се вдига същата врява както и през деня. Преди два часа ме събудиха писъците на тази нещастна побъркана жена, лейди Варни, която нейният мъж отведе насила. Повярвайте ми, че ако не бяха пълномощията, които му дадохте вие и кралицата, аз не бих се сдържал и бих тупнал по главата вашия Варни. Сега пък и този скандал в градината — така наричате, струва ми се, алеята с каменната тераса, на която са наредени разни украшения.
Първата част на словоизлиянието на стареца бодна като с нож сърцето на графа, а на втората той отговори, че сам е чул ударите на шпагите и е излязъл, за да постави на мястото им нахалните нарушители на спокойствието и почивката на кралицата.
— В такъв случай — каза Хъндсън — компанията на ваша светлост ще ми бъде много приятна.
Лестър бе принуден да се върне заедно с недодялания стар лорд в градината, където Хъндсън изслуша разказа на телохранителите, които бяха негови преки подчинени, за неуспешното търсене на смутителите на реда. Хънсдън изля върху тях истински водопад от проклятия, нарече ги мързеливи мошеници, слепи негодници и кучи синове. Лестър също намери за нужно да изрази недоволството си от обстоятелството, че не са открили нищо. Накрая той изрази пред Хънсдън предположението си, че шумът сигурно е вдигнат от някои глупави младежи, изпили по някоя и друга чаша в повече, и че сега те вече са набрали достатъчно страх от преследването. Хънсдън, който също обичаше приятелството с бутилката, се съгласи, че чаша вино в повече може да извини доста глупости.
— И все пак, милорд — допълни той, — ако не ограничите малко вашата щедрост и не намалите раздаването на бира и вино, които се леят в замъка като река, сигурно ще ми се наложи да изпращам моите юнаци в караулното, за да ги отрезвяват с бичове. Вече ви предупредих и сега мога да ви кажа лека нощ.
Зарадван, че най-сетне ще се отърве от него, Лестър се сбогува с Хънсдън при входа на кулата Сейнтлоу, влезе в тайния коридор, където намери оставения фенер, и при неговата гаснеща вече светлина се добра до стаите си.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА
Пазете се, че конят рита,
щом таз земя допре с копита.
Загадката е много проста:
роди се той, когато с гости
Елизабет и Лестър славно
пируваха тук неотдавна.
На следващия ден на Елизабет и на придворните бе предложено ново развлечение — храбрите жители на Ковънтри се бяха наели да представят битката между англичаните и датчаните, така както е описана тя в старинните летописи и хроники, запазени и досега в техния древен град. Една част от гражданите играеха сакси, а другата — датчани, и чрез недодялани стихове и доста яки удари представяха борбата между тези два войнствени народа и достойната за амазонките храброст на английските жени, които според легендата взели най-голямото участие в избиването на датчаните в деня на Хоктайд164 през лято господне 1012.