Варни наистина поразпита някой и друг от хората в хана и разбра, че Ламборн говори истината. Всички потвърдиха, че Тресилиан е заминал най-неочаквано и внезапно по някое време след полунощ.
— Не мога да го обвиня обаче в нищо — подчерта стопанинът. — Оставил е на масата в стаята си пари не само за сметката, но и за почерпка на прислугата, без да е имало нужда всъщност, защото, както изглежда, си е оседлал коня сам, без помощта на коняря.
След като се убеди, че Ламборн съвестно е изпълнявал задълженията си. Варни взе да го разпитва за бъдещите му намерения и за какво изобщо смята да се залови занапред, като намекна, че е подразбрал от Фостър за желанието на Ламборн да постъпи на служба при някой придворен.
— Бил ли си някога в двора? — попита той.
— Не — отговори Ламборн, — но от десетгодишната си възраст насам поне веднъж седмично сънувам, че съм там, и то на висока служба.
— Ако сънят ти не се изпълни, вината ще е твоя — каза Варни. — Имаш ли нужда от пари?
— Хм! — изсумтя Ламборн. — Аз обичам удоволствията.
— Отговорът ти е достатъчно ясен и откровен — рече Варни. — Известно ли ти е обаче какви качества се изискват, за да влезе човек в свитата на един придворен, който предстои все повече да се издига?
— Представял съм си ги, сър — отвърна Ламборн. — Да речем: зорко око, затворена уста, бърза и смела ръка, пъргав ум и притъпена съвест.
— А твоята, предполагам — каза Варни, — отдавна трябва да се е притъпила, нали така?
— Не си спомням, сър, изобщо някога да е била особено остра — отвърна Ламборн. — Като младеж имах някои залитания, но ги поизтрих от паметта си на грапавия воденичен камък на войната, а това, което остана, измих в широките вълни на Атлантика.
— Значи, си служил в Индия?
— И в Източна, и в Западна — отвърна кандидатът за придворна служба, — на море и на суша. Служих на португалците и на испанците, на холандците и на французите, воювах и за наша сметка с банда весели момчета, които твърдяха, че оттатък екватора не можело да има мир и спокойствие29.
— Ти можеш да свършиш добра работа и на мен, и на моя господар, и на себе си — каза след кратка пауза Варни. — Запомни обаче, че аз познавам хората и отговаряй откровено: можеш ли да бъдеш верен?
— Дори и да не познавахте хората — каза Ламборн, — аз щях да се чувствувам задължен да ви отговоря с „да“ без всякакви увъртания и да се закълна за това и в живота, и в честта си, и така нататък. А тъй като ми се струва, че ваша милост предпочита честната истина пред хитрата лъжа, ще ви отговоря, че мога да бъда верен до подножието на бесилката, да, и до примката, която виси от нея, стига да се отнасят добре с мене и добре да ми плащат. Само при това условие.
— Вероятно — каза с подигравателен тон Варни — към останалите ти достойнства може да се прибави, когато моментът го наложи, и умението да изглеждаш сериозен и благочестив.
— Нищо не ми струва да кажа „да“ — отвърна Ламборн, — но ако трябва да бъда откровен, ще отговоря с „не“. Щом ви е нужен лицемер, вземете Антъни Фостър. Още от детските години него го преследва някакъв призрак, който той нарича религия, макар набожността му да е от такъв вид, че винаги му носи печалба. Аз обаче нямам такива способности.
— Добре — каза Варни. — Като нямаш лицемерие, нямаш ли поне кон в конюшнята?
— Имам, как да нямам, сър! — възкликна Ламборн. — И то такъв, че може да надбяга най-добрите ловни коне на херцога. Когато на времето при Шутърсхил по грешка спрях един стар търговец на добитък, чиито джобове бяха далеч по-пълни от тиквата му, моят чудесен дорест кон ме измъкна от опасността въпреки цялата тупурдия.
— В такъв случай оседлай го веднага и тръгвай с мен — рече Варни. — Остави дрехите и вещите си на стопанина да ти ги пази и аз ще те заведа на такава служба, от която ако не успееш да се издигнеш нагоре, ще трябва да се сърдиш не на съдбата, а на себе си.
— Храбро и смело напред! — рече Ламборн. — След миг възсядам. Ей, конярю, оседлай коня ми и не губи нито секунда, ако ги е скъпа тиквата. Прекрасна Сесили, вземи половината от съдържанието на тази кесия като утеха за ненадейното ми заминаване.
— Не, това вече няма да го бъде! — намеси се баща й. — Сесили не желае подобни спомени от тебе. Измитай се, Майк, и върви да търсиш божията милост, ако можеш, макар че там, накъдето си тръгнал, струва ми се, няма да я намериш.
— Стопанино, бих искал да зърна тази твоя Сесили — рече Варни. — Толкова много съм слушал за красотата й.
— Почерняла от слънцето красота — възрази стопанинът, — подготвена да издържа на дъжд и на вятър, но не такава, че да се хареса на един тъй изтънчен и взискателен господин като вас. Сега е още в стаята си и не може да се покаже пред очите на такъв подранил кавалер като моя благороден гост.
29
Сър Франсис Дрейк, Морган и мнозина смели авантюристи от онова време в действителност не са били много по-добри от истинските пирати (б.а.).