— Бог да благослови благородната му душа! — каза приставът, който се бе промъкнал в приемната. — Изглежда малко бледен. Готов съм да се обзаложа, че е прекарал цялата нощ в четене на нашето прошение. Мистър Тъфярн, който го съставя цели шест месеца, казваше, че за проумяването му трябвала поне една седмица, а вижте как графът е разбрал същината му само за някакви си двайсет и четири часа.
После графът обяви, че ще положи всички усилия да убеди владетелката да отсяда понякога в Удсток по време на обиколките си из страната, за да имат възможност жителите на града и околността да се ползуват от нейната подкрепа и милост, както на времето — от тая на нейните предшественици. Той изрази и радостта си, че е предвестник на нейната благосклонност към тях и им съобщи, че кралицата, за да подпомогне търговията и да поощри достойните жители на Удсток, решила да въздигне града, като го направи център на търговията с вълна.
Тази радостна новина бе посрещната с шумно одобрение както от избраните лица, допуснати в приемната, така и от тълпата в двора.
Грамотата за почетно гражданство, заедно с кесия злато, бе поднесена на графа на колене от местните управници. Графът предаде кесията на Варни, а той, от своя страна, връчи известна част от съдържанието й на Ламборн като залог за новата му служба.
Скоро след това графът и свитата му се качиха на конете, за да се приберат в кралския двор, и потеглиха, съпроводени от такива силни викове: „Да живее кралица Елизабет и благородният граф Лестър!“, че ехото огласяше всички кътчета на старата дъбова гора. Изискаността и учтивостта на графа спечелиха уважение дори и на неговите приближени — така както тяхната предишна надменност бе хвърлила сянка върху техния господар — и хората взеха да викат: „Да живеят графът и неговата доблестна свита!“, когато Варни и Ламборн — всички според положението си — преминаха гордо по улиците на Удсток.
ГЛАВА ОСМА
Тогава слушам, мистър Фентън,
и във всеки случай няма да ви издам.
Сега става необходимо да се върнем малко назад, за да разкажем по-подробно за обстоятелствата, които съпровождаха или по-точно — които станаха причина за внезапното изчезване на Тресилиан от „Черната мечка“ в Къмнър. Ще припомним, че след дуела си с Варни този джентълмен се върна в страноприемницата на Джайлс Гозлинг, затвори се в стаята, поиска перо, мастило и хартия и заяви, че желаел да остане сам през целия ден. Вечерта отново се появи в общата зала, където Майкъл Ламборн, който според уговорката си с Варни през цялото време не го изпускаше из очи, направи опит да възобнови познанството си, като изрази надежда, че Тресилиан не изпитва враждебни чувства към него заради участието му в сутрешната схватка.
Тресилиан обаче отклони опитите му учтиво, но твърдо.
— Мистър Ламборн — каза той, — надявам се, че ви възнаградих достатъчно за времето, което изгубихте заради мен. Знам, че зад израза на дивашко тъпоумие, който си придавате, се крие достатъчно здрав разум, за да ме разберете, когато ви казвам откровено, че поводът за нашето временно познанство е изчерпан и ние с вас занапред ще бъдем чужди един на друг.
— Voto30 — възкликна Ламборн, като засукваше с едната ръка бакенбардите, а с другата хвана дръжката на сабята си, — ако допусках, че с тази обноска искате да ме оскърбите…
— Бихте я понесли с благоразумие — прекъсна го Тресилиан, — което всъщност и правите. Много добре знаете какво ни разделя, за да става нужда да ви обяснявам по-подробно. Лека нощ!
Като каза това, той обърна гръб на доскорошния си спътник и поведе разговор със стопанина. На Майкъл Ламборн много му се искаше да започне кавга, но гневът му се изрази само в няколко несвързани проклятия и възклицания, след което се укроти и притихна, смазан от превъзходството, внушавано на такива като него от хора с по-силен дух. Мрачен и мълчалив, той се настани в един ъгъл на помещението и заследи най-внимателно всяко движение на своя бивш спътник, срещу когото сега изпитваше лична омраза и възнамеряваше да си отмъсти при изпълнението на заповедта на новия си господар Варни. Дойде времето за вечеря, а след това и за почивка и Тресилиан, както всички останали, се оттегли в стаята си.
Скоро след като си легна, тъжните мисли, които бяха заели мястото на отмората в смутеното му съзнание, се прекъснаха от неочакваното изскърцване на вратата и в стаята заблещука светлина. Тресилиан, който беше безстрашен, скочи от леглото и сложи ръка на меча си, но бе възпрян да го измъкне от ножницата от един глас, който каза: