— Надявам се — каза разтревожен Тресилиан, — че твоите лекарства няма да навредят на коня ми?
— Не повече, отколкото кобилешкото мляко, което е сукал като жребче — отвърна ковачът. Той тъкмо се впусна в подробни описания на изключителните качества на своето лекарство, когато изведнъж го прекъсна такъв оглушителен взрив, сякаш мина бе вдигнала във въздуха крепостната стена на обсаден град. Конете потръпнаха, а конниците застинаха в учудване. После се обърнаха в посоката, откъдето се чу гръмовният трясък, и видяха точно над мястото, което току-що бяха напуснали, стълб черен дим да се издига към ясното синьо небе.
— Моето свърталище отиде по дяволите! — извика Уейланд, който веднага се досети за причината на взрива. — Какъв глупак излязох да се разбъбря за любезните намерения на доктора към скривалището пред този палавник на палавниците Флибърти-джибит. Трябваше да се досетя, че няма да се забави дълго, за да си достави това рядко забавление. Сега обаче трябва да побързаме, защото този гърмеж след малко ще събере тук цялата околност.
Той пришпори коня си, Тресилиан също ускори ход и те препуснаха напред.
— Ето какъв е бил знакът, който малкото дяволче обеща да ни даде — каза Тресилиан. — Ако се бяхме позабавили малко, щяхме още по-осезателно да почувствуваме този негов знак на любов.
— Той щеше да ни предупреди — възрази ковачът. — Видях го как на няколко пъти погледна назад, сякаш искаше да се убеди, че сме се отдалечили достатъчно. Той е истинско дяволче в изобретяването на всевъзможни пакости, но не е лошо дяволче. Много дълго би трябвало да ви разказвам, сър, как за първи път се запознах с него и колко шеги ми е изиграл. Но и много добро ми е направил, особено с привличането на клиенти. За него беше най-голямо удоволствие да ги гледа как седят зад храстите и потреперват при ударите на моя чук. Мисля, че като е сложила двойна мяра мозък в грозната му глава, майката природа го е надарила освен това и с умението да се забавлява със злочестините на хората, както на тях е оставила удоволствието да се присмиват на неговата уродливост.
— Навярно е така — съгласи се Тресилиан. — Тези, които се чувстват отхвърлени от хората поради някакъв недъг или особен белег на външността си, дори и да не мразят цялото човечество, все пак са склонни понякога да се радват на чуждите беди и нещастия.
— У Флибъртиджибит обаче има нещо, което изкупва всичките му пакостни забавления. Привърже ли се веднъж към някого, той му остава верен докрай. Затова пък винаги е склонен да се шегува злобно с чуждите хора; както вече ви казах — имам основание да твърдя това.
Тресилиан нямаше желание да поддържа повече разговора и те продължиха мълчаливо към Девъншир. Най-сетне слязоха от конете в двора на странноприемницата в град Марлбъро, дал по-късно името си на най-великия пълководец74 (с изключение на още един75), роден някога, в Англия. Тук пътниците имаха възможност да видят на практика колко верни са двете стари пословици: „Лошите вести летят като вятър“ и „Рядко ще подслушаш похвала за себе си“.
В двора на странноприемницата цареше такова вълнение, че едва успяха да измолят някой коняр или момче да се погрижи за конете им. Всички бяха възбудени от някакъв слух, който се предаваше от уста на уста, чийто смисъл обаче нашите пътници не можаха отначало да схванат, но накрая успяха да разберат, че се отнася до въпрос, който ги засягаше най-непосредствено.
— Искате да научите какво се е случило ли, господарю? — отговори след многократните запитвания на Тресилиан главният коняр. — Самият аз знам твърде малко. Току-що оттук мина конник, който разказа, че в днешното благословено утро дяволът отнесъл със себе си някакъв човек, наречен Уейланд Смит, който живеел на около три мили от долината на Белия кон в Бъркшир. Отнесъл го сред пламъци и дим и така изровил мястото, където оня живеел — край някаква поляна с високи камъни, — сякаш го разорал за сеитба.
— Много жалко — обади се един възрастен селянин, — много жалко, защото този Уейланд Смит — не го знам дали е бил близък на дявола, или не — разбираше от конски болести. Сега паразитните червеи ще плъзнат навсякъде, щом дяволът не му даде време да ни остави тайната си.
— Вярно е това, което говориш, Гафър Граймсби — обади се конярят на свой ред — Аз самият съм водил кон при Уейланд Смит, защото гой беше по-голям майстор от всички тукашни ковачи.
— Нима си го виждал? — попита мисис Алисън Крейн76, господарката на странноприемницата с изрисуван на табелата жерав, която благоволяваше да нарича свой „съпруг“ стопанина на споменатото заведение — нищожна личност с външност на дребосък, чиято спъната походка, дълга шия, както и навикът да се бърка там, гдето не му е работа, и да се намира винаги под чехъла на жена си, изглежда, са станали повод за създаването на прочутата английска старинна песничка: