— Така си и мислех — каза Уейланд.
Като излязоха от магазинчето, той се обърна към Тресилиан:
— Моля да ме извините, сър, но, както знаете, никой майстор не може да работи без необходимите му инструменти. Аз трябва на всяка цена да отида при този Йоуглан. Уверявам ви, че дори това да ни забави повече, отколкото позволява времето ви, ще останете безкрайно доволен от резултата, който ще постигна чрез този рядък цяр. Позволете само — добави той — да мина пред вас, защото сега ще трябва да се отклоним от широката улица, а ако аз ви водя, ще вървим два пъти по-бързо.
Тресилиан се съгласи и този път и като последва ковача по една уличка, която завиваше наляво към реката, установи, че водачът му се движи наистина много бързо и очевидно познава добре града. Те преминаха през цял лабиринт от улици и улички, докато Уейланд най-сетне спря сред една много тясна пресечка, в края на която се съзираше Темза, мътна и нечиста, и на фона й се виждаха кръстосаните saltierways93, както би казал мистър Мъмблейзън, мачти на два лихтера, които чакаха прилива. Магазинчето, което търсеха, нямаше стъклена витрина, както в днешно време, а представляваше някаква оградена с жалък платнен навес барака, каквито заемат сега обущарите, отворена отпред като рибарските сергии в наши дни. Отвътре се показа дребен човек, с женствено лице, който по външен вид никак не отговаряше на общоприетата представа за евреин, тъй като беше голобрад и косите му бяха прави и меки. Той много учтиво попита Уейланд какво желае. Когато ковачът назова лекарството, евреинът трепна и върху лицето му се изписа крайно учудване.
— А за какво му е на ваша милост това лекарство, чието име, майн гот, не е споменавано вече четиридесет години, откакто съм аптекар тук?
— Не съм упълномощен да отговарям на такива въпроси — каза Уейланд. — Искам само да знам имаш ли това, което ми трябва, и ако го имаш, ще ми го продадеш ли?
— Ах, майн гот, имам го, как да го нямам, и ще го продам, разбира се, нали затова съм аптекар, за да продавам всякакви лекарства.
Като изрече всичко това, той показа някакъв прах и продължи:
— Но ще струва много пари. Това, което имам, се продава на теглото на златото, на чистото злато, и то шест пъти по-скъпо. То произхожда от планината Синай, където са провъзгласени свещените Мойсееви закони. Растението цъфти само веднъж на сто години.
— Не знам колко често го берат в планината Синай — каза Уейланд, след като разгледа с подчертано пренебрежение предложеното му лекарство, — но аз залагам меча и щита си срещу дългополата ти дреха, че боклукът, който ми предлагаш вместо онова, което търся, може да се бере всеки ден от седмицата в рова на замъка Алипоу.
— Вие сте груб човек — каза евреинът. — А аз нямам по-добро лекарство от това, пък и да имам, няма да го продам без лекарско предписание или без да ми кажете за какво ви трябва.
Ковачът бързо му отвърна нещо на някакъв език, от който Тресилиан не разбра нито една дума. Евреинът обаче остана поразен. Той се вгледа в Уейланд така, сякаш в лицето на някакъв незначителен и невзрачен непознат изведнъж бе разпознал всемогъщ герой или страшен владетел.
— Свети Илия! — извика той, след като се съвзе от първоначалното си стъписване. От предишната подозрителност и не-дружелюбност не остана нито следа, той с изключително раболепие се поклони на Уейланд и го покани да прекрачи жалкия му праг и да ощастливи мизерното му жилище.
— Няма ли да изпиете една чашка с бедния евреин Закарайъс Йоуглан? Токайско ли ще предпочетете или „Лакрима Кристи“? Не бихте ли…
— Твоите предложения ме оскърбяват — прекъсна го Уейланд. — Свърши това, което искам от теб, прекрати по-нататъшните разговори!
Смъмреният израилтянин взе връзката си с ключове, предпазливо отключи една касетка, много по-солидна и здраво затворена от останалите кутии с лекарства, и измъкна едно тайно чекмедже със стъклен похлупак, в което имаше малко количество черен прах. Той подаде праха на Уейланд е най-голяма готовност, докато на лицето му съвсем явно се бе изписала борбата между скъперническото му чувство (очевидно бе, че му се свидеше всяка една прашинка от скъпоценната трева, която клиентът му се тъкмеше да вземе) и раболепната почтителност, която се стараеше да засвидетелства.