Двамата джентълмени седяха на две сложени една до друга скамейки, почти в еднакви пози. Те гледаха мълчаливо отсрещната стена, потънали в мислите си. От погледа на по-възрастния можеше да се разбере, че той вижда пред себе си единствено стена на старинна зала с окачени по нея плащове, еленови рога, щитове, части от доспехи, алебарди и други характерни за времето предмети, с каквито са се украсявали подобни помещения. В очите на младия се съзираха криволиците на неговото въображение. Той се бе унесъл в мечти и празното пространство между него и стената сякаш бе театрален подиум, върху който фантазията му бе разположила своите dramatis personae98 и разиграваше сцени, твърде далечни от онези, които будното му съзнание би могло да му предложи.
При влизането на Тресилиан двамата се пробудиха от унеса си и го поздравиха възторжено и сърдечно, особено по-младият.
— Добре дошъл, Тресилиан! — рече младежът. — Твоята философия те откъсна от нас, когато този дом предлагаше възможности за удовлетворение на честолюбиви амбиции, но тя е благородна философия, щом те връща тогава, когато тук можеш да споделиш само опасности и беди.
— Нима милордът е толкова зле? — попита Тресилиан.
— Страхуваме се от най-лошото — отговори по-възрастният джентълмен — и подозираме, че са употребени най-подли средства.
— Какво говорите! — възкликна Тресилиан. — Лорд Лестър е честен човек.
— За какво са му тогава такива слуги, с каквито се е заобиколил? — възрази младежът. — Дори и да е честен, оня, който призовава дявола, носи отговорност за неговите пакости.
— А нима само вие двамата сте тук край милорда, приятели, след като положението му е толкова тежко? — попита Тресилиан.
— Не, не — отговори по-възрастният, — тук са и Трейси, и Маркъм, и неколцина други, но стоим на пост по двама. Някои са много уморени и спят горе на галерията.
— Други пък — продължи младежът — отидоха на пристанището в Детфорд, за да потърсят някой стар кораб и да го купят е малкото пари, които все още са им останали. Щом всичко тука свърши, ще положим нашия благороден лорд във влажния гроб, ще отмъстим, ако ни се удаде възможност, на ония, които ускориха смъртта му, и ще отплуваме за Индия с натежали сърца и олекнали кесии.
— Възможно е и аз да направя същото, щом уредя една работа в двора — рече Тресилиан.
— Ти имаш работа в двора! — възкликнаха и двамата едновременно. — И ще заминеш за Индия!
— Но как така, Тресилиан — изрази учудването си младежът, — нали си сгоден и защитен от ония удари на съдбата, които гонят хората в открито море, докато лодката им всъщност се стреми да се приюти в пристанището? Какво стана с прекрасната Индамира99, която по красота и вярност може да се сравни само с моята Аморета100?
— Не говори за нея! — прошепна тихо Тресилиан и обърна глава настрани.
— Ето каква била работата! — каза младежът и с приятелско съчувствие хвана ръката му. — Не се страхувай, няма да човъркам прясната рана. И все пак това е изненадваща и тъжна новина. Нима никой от нашите добри и весели приятели няма да избегне корабокрушението в тази неочаквана буря, загубвайки и богатство, и щастие? Аз мислех, че поне ти, драги ми Едмънд, си се прислонил в пристанището. Наистина прав е моят приятел и твой едноименник, когато казва: