— Бауу!
Обзет от паника, която при тези обстоятелства беше съвсем естествена, той побягна към стълбището, но откри, че там го чака Уошингтън Отис с големия градински маркуч; обкръжен отвсякъде от своите врагове и почти притиснат до стената, той изчезна в голямата желязна печка, която за негово щастие не беше запалена, и трябваше да се прибере през кюнците и комините, та пристигна в стаята си в ужасно състояние — мръсен, раздърпан и отчаян.
След това никой вече не го видя в нощен поход. Близнаците няколко пъти залягаха да го дебнат и вечер посипваха коридорите с черупки от орехи, за голяма досада на своите родители и прислугата, но не постигнаха нищо. Призракът очевидно беше така наскърбен, че не желаеше да се появи. Така че мистър Отис се залови отново със своя велик труд върху историята на Демократическата партия, с който беше зает вече няколко години; мисис Отис уреди прекрасна градинска вечер с миди, за чудо и приказ на цялото графство; момчетата се отдадоха на лакрос, юкър, покер и други американски народни игри; а Вирджиния яздеше из алеите на своето пони заедно с младия Чешърски дук, пристигнал да прекара последната седмица от ваканцията в имението Кентървил. Всички единодушно считаха, че призракът си е отишъл и мистър Отис дори написа писмо в този смисъл на лорд Кентървил, който в отговор изрази голямото си задоволство от новината и изпрати искрени поздравления на достопочтената съпруга на министъра.
Отисови обаче се мамеха, защото призракът все още беше в замъка и макар да бе почти недъгав, изобщо не възнамеряваше да изостави делото, особено след като научи, че между гостите се намира младият Чешърски дук, чийто прачичо, лорд Френсис Стилтън, веднъж бе сключил бас за сто гвинеи с полковник Карбъри, че ще играе барбут с кентървилския призрак, а на другата сутрин го намериха проснат на пода в игралния салон в съвсем безнадеждно паралитично състояние и макар да доживя до дълбока старост, никога вече не можа да произнесе нещо друго освен: „дюшеш“. Историята беше добре известна по онова време, макар че от уважение към достойнството на двете семейства естествено се положиха големи старания историята да бъде потулена; а пълно описание на всички обстоятелства, свързани с нея, може да се намерят в третия том от „Спомените на принц-регента и неговите приятели“ от лорд Тетъл. Затова призракът твърдо държеше да покаже, че не е загубил влияние над семейство Стилтън, с които освен това беше в далечни родствени връзки, тъй като негова първа братовчедка се бе омъжила en secondes noces за благородника Бълкли, от когото, както всеки знае, произхождат по права линия Чешърските дукове. И така, той се приготви да се появи на младия обожател на Вирджиния в своето чествувано превъплъщение на „Монахът-вампир или Обезкръвения бенедиктинец“, такова страхотно постижение, че когато старата лейди Стартъп го видя, което й се случи в злокобната новогодишна нощ на 1764 година, тя започна да издава пронизителни писъци, а после получи остра апоплексия и почина подир три дни, след като обезнаследи Кентървилови, своите най-близки роднини, и остави всичките си пари на лондонския си аптекар. В последния миг обаче ужасът от близнаците го възпря да напусне стаята и малкият дук си спа спокойно под големия, украсен с пера балдахин в Кралската спалня и сънува Вирджиния.
V
Няколко дни след това Вирджиния и къдравият й кавалер отидоха да яздят из броклиските ливади, където тя така зле скъса костюма си, провирайки се през някакъв жив плет, че когато се завърнаха в къщи, реши да се качи по задната стълба, за да не я видят. Когато минаваше тичешком покрай салона с гоблените, стори й се, че през открехнатата врата видя някого, и припознавайки се в камериерката на майка си, която понякога сядаше там с работата си, надникна вътре, за да я помоли да закърпи костюма й. За нейна изненада обаче това бе самият кентървилски призрак. Той седеше край прозореца и наблюдаваше как похабеното злато на пожълтелите дървета лети из въздуха и как червените листа лудешки танцуват по дългата главна алея. Беше подпрял глава с ръката си и цялата му стойка издаваше крайна угнетеност. Той наистина изглеждаше толкова сломен и съсипан, че малката Вирджиния, чиято първа мисъл беше да побегне и да се заключи в стаята си, бе обзета от състрадание и реши да се опита да го утеши. Стъпките й бяха така леки, а неговата печал — тъй дълбока, че той не усети присъствието й, докато тя не проговори.